2.
В четвъртък Джек започна работа по обяд и до четири часа, когато към кръчмата започна да се точи обичайната тълпа, монетният телефон с надпис „Моля, ограничавайте разговорите си до три минути!“ звъня два пъти.
Първия път Джек не изпита никакъв страх и се оказа, че се обажда просител от името на някакъв благотворителен фонд.
Два часа по-късно, когато Джек привършваше със събирането на бутилките, останали от предишната нощ, телефонът зазвъня отново. Този път Джек отметна глава като животно, подушило пожар в суха гора… с тази разлика, че той усещаше не огън, а лед. Обърна се към телефона, който беше само на метър от него, и вратът му изпука. Мислеше си, че би трябвало да види как телефонът е пълен с лед — лед, който се просмуква през черната му пластмасова кутия, точи се на тънки като следи от молив сини струйки през дупчиците на слушалката и микрофона, виси на сталактити от шайбата и монетния отвор.
Но телефонът изглеждаше най-обикновен, студенината и смъртта се спотайваха само във вътрешността му.
Загледа се в него като хипнотизиран.
— Джек! — изкрещя Смоуки. — Вдигни проклетата слушалка! За какво, по дяволите, ти плащам!
Отчаян като обградено животно, Джек се обърна към Смоуки… но той го гледаше, стиснал тънките си устни, а изражението му беше същото, което се появяваше на лицето му тъкмо преди да цапне Лори. Джек се запрепъва към телефона, без да усеща, че краката му се движат. С всяка стъпка затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в ледената капсула, усети как кожата му настръхна и че всеки миг носът му ще потече.
Протегна се и хвана слушалката. Ръката му изтръпна.
Приближи я до ухото си. Ухото му изтръпна.
— Кръчмата в Оутли — промълви в мъртвата чернота и устата му изтръпна.
Гласът, който излезе от слушалката, беше дрезгавият, стържещ грач на нещо, умряло преди векове, на някакво създание, което въображението не би могло да си представи живо, видът му би подлудил човека или би го прострял мъртъв на земята със замръзнали от студ устни и ослепени от леден катаракт очи.
— Джек — накъсано прошепна грапавият глас и лицето му изтръпна, както се случва с човек, на когото зъболекарят е боцнал малко повече новокаин, преди да започне с болезнените манипулации. — Затътри задника си обратно вкъщи, Джек!
Стори му се, че някъде далече, на светлинни години разстояние, чува как собственият му глас повтаря:
— Кръчмата в Оутли… Кой се обажда?… Ало?… Алооо?…
Студено, толкова студено…
Гърлото му изтръпна. Пое си дъх и дробовете му сякаш замръзнаха. Скоро и камерите на сърцето му щяха да се вледенят и той просто щеше да се строполи мъртъв.
Леденият глас прошепна:
— Лоши неща могат да се случат по пътя на само момче. Питай някого!
Джек окачи слушалката с бърз, непохватен жест. Отдръпна ръката си и продължи втренчено да гледа телефона.
— Джек, оня смахнатият ли беше? — попита Лори и нейният глас също бе далечен… но малко по-близък, отколкото му се бе сторил неговият собствен преди няколко мига. Светът бавно се връщаше. Върху слушалката на монетния телефон видя отпечатъка от ръката си, ограден с проблясващ контур от скреж. После скрежът започна да се топи и да се стича по черната пластмаса.
3.
За пръв път Джек видя местното издание на Рандолф Скот в четвъртък, в четвъртък през нощта. Тълпата бе малко по-оскъдна, отколкото в сряда, и неимоверно по-оскъдна, отколкото в деня на изплащане на надниците, но въпреки това присъствуващите бяха достатъчно, за да е пълен барът и масите и сепаретата да са заети.
Клиентите бяха мъже от земеделска област, където плуговете вероятно лежаха забравени и ръждясали под сайвантите в задните дворове, мъже, които може би искаха да са фермери, но бяха забравили как. Някои носеха фермерски шапки, но според Джек много малко от тях изглеждаха като хора, които карат трактор. Всички бяха облечени в сиви памучни панталони или кафяви памучни панталони, или зелени памучни панталони, а имената им бяха избродирани със златна нишка върху джобчетата на сините им ризи. Носеха груби квадратни ботуши или големи разкривени обувки с двойна подметка. Ключовете на тези мъже висяха закачени на коланите им. Те имаха бръчки, но нито една от тях не беше от смях, а устните им бяха присвити в сурова гримаса. Носеха каубойски шапки и когато Джек погледна към бара, на табуретките пред него седяха поне осем души, които приличаха на Чарли Даниълс от рекламите на тютюна за дъвчене. Но тези мъже не дъвчеха тютюн — те пушеха цигари, и то много.