Когато Атуел Копача влезе, Джек почистваше шуплестата повърхност на грамофона. Той беше изключен, по кабелната се състезаваха „Янките“ и мъжете в кръчмата ги наблюдаваха напрегнато. Миналата вечер Атуел беше облечен в мъжката версия на Оутли за спортно облекло (памучни панталони, зелено-кафява риза с много писалки в единия от двата големи джоба, подковани работни ботуши). Тази вечер носеше синя полицейска униформа. Голям пистолет с дървена дръжка висеше в кобура, закачен на кожения му колан.
Той погледна към Джек, който си спомни думите на Смоуки: „… чувал съм, че старият Копач си падал по хлапета по пътищата. Предимно момчета“ и се сви, сякаш беше виновен за нещо. Атуел Копача бавно се ухили.
— Реши да поостанеш, а, момче?
— Да, господине — измънка Джек и ливна още от препарата за почистване върху шуплестата повърхност на грамофона, въпреки че тя едва ли щеше да стане по-чиста, отколкото беше. Просто чакаше Атуел да се отдалечи и след малко той наистина го направи. Джек се обърна, за да види как охраненият полицай пресича кръчмата… и тъкмо тогава мъжът в срещуположния й край се обърна и го погледна.
„Рандолф Скот — веднага си помисли Джек, — точно на него прилича.“
Но въпреки че лицето на истинския Рандолф Скот излъчваше суровост и непреклонност, от израза му лъхаше и неоспорим героизъм. И ако чертите му бяха груби, те в същото време бяха и неотменима част от лице, което можеше да се усмихва, докато този човек изглеждаше отегчен и някак си отнесен.
И с истински страх Джек осъзна, че мъжът гледа в него, в Джек. Той не се бе обърнал просто за да погледне кой е в кръчмата. Беше се обърнал, за да погледне към Джек. Момчето знаеше, че е така.
Телефонът. Звънящият телефон.
С огромни усилия Джек отмести очи, погледна отново шуплестата повърхност на грамофона и забеляза в нея да се оглежда собственото му надвесено, уплашено, призрачно лице.
Телефонът на стената започна пронизително да звъни.
Мъжът, седнал в левия край на бара, погледна телефона… и после отново се втренчи в Джек, който стоеше като замръзнал до грамофона с бутилката с препарата в едната ръка и парцала в другата и усещаше, че кожата му е настръхнала и косата му се е изправила.
— Смоуки, да знаеш, че ако отново е оня смахнат задник, ще гепя отнякъде една свирка и ще започна да я надувам в слушалката всеки път, когато звъни — заяви Лори, докато се приближаваше към телефона. — Кълна се, ще го направя!
Тя сякаш стана актриса в някаква странна пиеса и превърна всички клиенти в зрители, готови да доплатят стандартната такса от тридесет и пет долара на ден. И в целия свят останаха само двама души — той и каубоят с големите ръце и очите, които Джек… май… не… виждаше… съвсем.
Изведнъж, съвсем неочаквано, каубоят издума:
— Затътри задника си вкъщи.
И намигна.
Телефонът престана да звъни, преди даже Лори да протегне ръка към него.
Рандолф Скот се обърна, пресуши чашата си и извика:
— Донеси насам още едно наливно!
— Дявол да го вземе! — каза Лори. — Проклетият телефон вампиряса!
4.
По-късно в склада Джек попита Лори кой е човекът, който прилича на Рандолф Скот.
— На кого прилича? — не разбра тя.
— На един актьор, който играе каубойски роли. Седеше в края на бара.
Тя сви рамене.
— Всички ми се струват еднакви, Джек. Тайфа олюляващи се проклетници, дошли да търсят приятно прекарване тук. В четвъртък вечер обикновено плащат с малкото спестени пари на жените си.
— Той нарече бирата „наливно“.
Очите й просветнаха.
— А, да. Той ли? Май че е смахнат.
Последното прозвуча като истинско признание… сякаш се възхищаваше на извивката на носа му или на белотата на зъбите му.
— Кой е той?
— Не знам как се казва. Идва тук от една-две седмици. Предполагам, че е от новопостъпилите във фабриката. Чух, че…
— За Бога, Джек, аз казах ли ти да ми докараш буре, или не!
Джек тъкмо се опитваше да качи едно от големите бурета върху количката. Понеже неговото тегло и теглото на количката бяха почти еднакви, този акт изискваше много внимателно балансиране. Когато Смоуки кресна от прага, Лори изпищя и Джек подскочи. Бурето се изплъзна, прекатури се, капачката му изскочи като тапа от бутилка с шампанско и жълтеникаво-бялата струя бира я последва. Смоуки продължаваше да крещи, но Джек зяпаше в бирата като замръзнал… докато Смоуки не му цапна една.
Когато след около двадесет минути Джек се върна в кръчмата с хартиена кърпичка пред подутия си нос, Рандолф Скот си беше отишъл.
5.
„Аз съм на шест.“
„Джон Бенджамин Сойер е на шест.“