„Шест…“
Джек тръсна глава, опита се да се отърве от непрекъснато повтарящата се в нея мисъл, докато високият работник във фабриката, който всъщност не беше работник, се навеждаше по-близо и по-близо. Очите му… жълти и някак си люспести. Той… то… премигна — бързо, млечнобяло, влажно премигване и Джек изведнъж осъзна, че върху очните му топки има мигателна ципа.
— Вече трябваше да си тръгнал! — прошепна то отново и протегна към Джек ръцете си, които бяха започнали да се изкривяват, да се окосмяват и да се втвърдяват.
Вратата се отвори с трясък.
— Джек, ако не престанеш да се размотаваш, ще съжаляваш! — кресна Смоуки зад гърба на Рандолф Скот, който гърбом отстъпи назад. Втвърдяващите се копита бяха изчезнали, ръцете му отново изглеждаха само ръце — големи и силни, с множество изпъкнали вени. Още едно млечнобяло, бързо премигване, в което клепачите изобщо не взеха участие… и после очите му отново бяха бледосини, а не жълти. Той погледна Джек за последен път и се насочи към мъжката тоалетна.
Сега Смоуки пристъпи към Джек, през полуотворените му устни надничаха крокодилските му зъби, върху наклонената, тясна като на невестулка глава бе килната неизменната шапка от вестник.
— Не ме карай пак да ти повтарям — каза той. — Предупреждавам те за последен път и не си въобразявай, че говоря празни приказки.
И както срещу Озмънд, яростта на Джек внезапно се надигна — този вид ярост, която сякаш е свързана с чувството за отчайваща несправедливост и може би никога не е достатъчно силна, когато човек е на дванадесет — учениците в колежите понякога смятат, че я изпитват, но тя обикновено не е нищо друго освен малко по-силен интелектуален отклик.
Този път яростта му прекипя.
— Я не се дръж с мен, сякаш съм кучето ти — каза Джек и пристъпи към Смоуки Ъпдайк с омекнали от страх крака.
Изненадан, а може би дори слисан от неочаквания гняв на Джек, той отстъпи крачка назад.
— Джек, предупреждавам те…
— Не, човече, аз те предупреждавам — чу Джек собствения си глас. — Аз не съм Лори и не искам да ме удрят. И удариш ли ме, ще ти го върна.
Смущението на Смоуки продължи само миг. Той едва ли бе видял всичко на света — ако не бе живял в Оутли, щеше да разбира това — но понеже бе на противното мнение и не му липсваше самоувереността на врял и кипял, се протегна и сграбчи Джек за яката.
— Я не ми се дръвчи — каза той и придърпа момчето към себе си. — Докато си в Оутли, между теб и кучето ми няма никаква разлика. Докато си в Оутли, когато ми е кеф, ще те галя, когато ми е кеф, ще те бия.
Подкрепи думите си с яростно разтърсване за врата. Джек си прехапа езика и изкрещя. Гневът обагри с трескави червени петна бледите бузи на Смоуки като с евтин руж.
— Джек, точно сега може и да не разбираш, че това е така, но то е факт. Докато си в Оутли, ти си моето куче, а ще бъдеш в Оутли, докато аз реша да те пусна да си отидеш.
Смоуки замахна със свития си юмрук и за миг светлината на трите шестдесетватови крушки, които висяха в тесния коридор, лудешки се разпръсна от диамантените люспички върху пръстена му с форма на конска подкова. Юмрукът се стрелна напред като бутало и се стовари върху лицето на Джек. Той се блъсна в нашарената с надписи стена, бузата му първо пламна, а после изтръпна. Вкусът на собствената му кръв нахлу в устата му.
Смоуки го гледаше с втренчения, преценяващ взор на човек, възнамеряващ да си купи юница или лотариен билет. Сигурно не видя очакваното изражение в очите на Джек, понеже отново сграбчи замаяното момче, вероятно за да центрира по-добре второто си кроше.
В този момент в кръчмата някаква жена изпищя:
— Не, Глен! Не!
Последва гюрултия от разтревожени мъжки гласове. Още един женски писък — тънък и пронизителен. Изстрел.
— Аман от лайнарски истории! — извика Смоуки. Произнесе всяка дума отчетливо като актьор на бродуейска сцена, блъсна Джек към стената, врътна се и се втурна през летящата врата. Пистолетът отново изгърмя, последван от изпълнен с болка вик.
Джек бе сигурен в едно нещо — времето да изчезва бе дошло. Не в края на днешната смяна, не в края на утрешната или в неделя сутрин, а точно сега.
Гюрултията сякаш започваше да стихва. Нямаше сирени, така че може би никой не беше застрелян… но Джек си спомни, че работникът, който приличаше на Рандолф Скот, все още беше в мъжката тоалетна.
Вмъкна се в хладния, миришещ на бира склад, коленичи пред буретата и протегна ръка за раницата си. Пръстите му се размърдаха във въздуха, напипаха само мръсния бетонен под и отново го обзе задушаващата сигурност, че някой от тях — Лори или Смоуки — е забелязал скривалището му и я е взел. Толкоз по-добре, драги момко, тъкмо ще останеш в Оутли. Когато пръстите му най-сетне докоснаха найлона, Джек измъкна раницата с облекчение почти толкова задушаващо, колкото и страхът, и с копнеж погледна към черния вход в дъното на склада. Искаше му се да се измъкне оттам, а не да прекосява целия коридор, за да стигне до противопожарния изход в другия му край. Беше твърде близо до мъжката тоалетна. Но ако отвореше вратата, през която се разтоварваше стоката, над бара щеше да светне червена лампичка. И дори ако Смоуки още оправяше бъркотията по пода, Лори щеше да види светлината и да му каже.