Така че…
Приближи се до вратата, която водеше към задния коридор. Открехна я и хвърли едно око. Коридорът беше пуст. Добре. Рандолф Скот беше източил бъбрека и се бе върнал там, където кипяха събитията, докато Джек бе вземал раницата си. Страхотно!
„Да, освен ако още е там. Да не би да искаш да го срещнеш в коридора, Джеки? И отново да видиш как очите му стават жълти? По-добре изчакай, за да се увериш.“
Но не можеше да чака, понеже Смоуки щеше да забележи, че не е в кръчмата и не помага на Лори и Глория да забършат масите, нито изважда чиниите от миячната машина, и щеше да се върне, за да предаде докрай на Джек урока за мястото му в обществото на Оутли. Така че…
„Така че какво? Тръгвай, не се мотай!
Но може би той все още стои там и те чака, Джеки… може би ще изскочи като зловещо дяволче от детска играчка с пружина…“
Момчето стоеше нерешително, колебаеше се кого да избере — принцесата или тигъра, Смоуки или работника? Че мъжът с жълтите очи е в тоалетната, беше само възможност, че Смоуки ще се върне — сигурно.
Най-сетне отвори вратата и се измъкна в тесния коридор. Раницата на гърба му сякаш бе пълна с камъни — красноречиво доказателство за планираното му бягство в очите на всеки, който я види. Тръгна надолу по коридора, стъпваше на пръсти въпреки гърмящата музика и рева на тълпата, чуваше гръмовните удари на сърцето си.
„Аз бях на шест, Джеки бе на шест.“
„Защо тази мисъл продължава да се връща?“
„Шест.“
Коридорът сякаш се удължаваше, приличаше на механизъм, който се задвижва чрез ходене. Противопожарният изход в срещуположния му край като че ли се приближаваше само с милиметри. Върху челото и горната му устна лъщяха капчици пот. Не отместваше поглед от вратата,на мъжката тоалетна вдясно, а срещу нея в края на коридора беше избелялата, олющена червена врата с надпис: „Да се използува само при пожар! Включва се алармен звънец!“ Всъщност той знаеше от Лори, че аларменият звънец се е счупил преди две години. Каза му го, когато видя, че се колебае дали да изнесе боклука оттам.
Най-накрая почти стигна. Точно срещу мъжката тоалетна.
„Той е там вътре, знам, че е там… и ако изскочи, ще изпищя… и ще…“
Момчето протегна треперещата си дясна ръка и докосна с пръсти резето на пожарния изход. Стори му се благословено прохладно. За миг сякаш наистина повярва, че ще успее да изхвръкне от чашката на насекомоядното растение навън в нощта… свободен.
И тогава вратата зад гърба му, вратата на женската тоалетна, внезапно се тресна и се отвори и една ръка сграбчи раницата му. Джек изпищя високо и отчаяно като уловено животно и се хвърли към пожарния изход, без да го е грижа за раницата и вълшебния сок в нея. Ако презрамките й се бяха скъсали, той просто щеше да прелети като стрела през буренясалия, пълен със смет и боклуци парцел зад кръчмата и нищо друго нямаше да има значение.
Но презрамките бяха от жилав найлон и не се скъсаха. Вратата се пооткрехна, разкри тесен черен клин от нощта навън и отново се затвори. Джек беше придърпан в женската тоалетна, обърнат обратно и запратен към стената. Ако я бе ударил с гърба си, бутилката с вълшебния сок несъмнено щеше да се счупи и да напои дрехите му и добрия стар Ранд Макнали с миризмата на развалено грозде. Само че той улучи с кръста си единствената мивка в помещението. Болката бе силна, мъчителна.
Работникът от фабриката бавно се приближаваше към него, придържаше джинсите си с ръце, които бяха започнали да се изкривяват и окосмяват.
— Вече трябваше да си тръгнало, хлапе — каза той, а гласът му загрубяваше и все повече заприличваше на животинско ръмжене.
Джек се заизвива наляво, без да отмества погледа си от лицето на мъжа, чиито очи изглеждаха почти прозрачни, не точно жълти, а някак си осветени отвътре… досущ очите на ужасните фенери от тикви в навечерието на празника Вси светии.
— Но можеш да вярваш на стария Елрой — каза подобното на каубой същество и се ухили, за да покаже уста, пълна с изкривени зъби, някои от тях счупени и нащърбени, други — почернели и развалени. Джек изпищя.