— О, наистина можеш да му вярваш — повтори то, а думите му едва се долавяха през ръмженето. — Той няма да те нарани твърде лошо. Наистина ще бъдеш добре — ръмжеше то и се приближаваше към Джек, — казвам ти, че ще бъдеш добре, да, наистина… — Продължаваше да говори, но момчето не би могло да повтори думите му, защото вече се чуваше само ръмжене.
Джек докосна с крак голямото кошче за боклук до вратата. Когато съществото-каубой посегна към него с изкривените си, космати като лапи ръце, той сграбчи кошчето, хвърли го и удари Елрой в гърдите, после бутна вратата на тоалетната, спусна се наляво към пожарния изход, дръпна резето и се шмугна в тъмнината зад кръчмата…
Но знаеше, че Елрой го следва по петите.
Вдясно от вратата имаше редица препълнени кофи за смет. Той сляпо събори три след себе си, чу как издрънчаха и се затъркаляха, чу яростния рев на Елрой, който се спъна в тях.
Обърна се тъкмо навреме, за да види как съществото пада. Успя дори да осъзнае („О, мили Боже, опашка, има нещо като опашка!“), че сега то наистина е почти животно. Ярка, златиста светлина струеше от очите му, два странни успоредни лъча, сякаш проникващи през двойна ключалка, просветваха отзад в тъмното.
Джек се обърна с гръб към него, смъкна раницата си, опита се да я откопчае с вдървените си пръсти, да охлади мозъка си, пламнал…
…„Джеки бе на шест… Боже, помогни ми… Спийди… Джеки бе на шест… Господи, Боже мой…“
… от мисли и несвързани молби. Съществото ръмжеше и вършееше между кофите с боклук. Джек видя как вдига лапа и после със свистящ звук я снижава, перва ръждясалата метална кофа и я запраща в другия край на двора. Отново се изправя, подхлъзва се, залита и после несигурно тръгва към него, а ръмжащото му, набръчкано лице се поклаща на нивото на гърдите му. И някак си въпреки лаещото ръмжене Джек просто разбра смисъла на думите му.
— Сега аз не само ще те изкормя, малко пиленце. Неее. Сега и ще те убия… след това.
Дали го чуваше с ушите си, или само в главата си?
Нямаше значение. Разстоянието между този и онзи свят се бе свило от вселена до проста мембрана.
Съществото Елрой ръмжеше и се приближаваше към него, клатеше се непохватно на задните си крака, дрехите му висяха раздърпани на невероятни места, езикът му се полюляваше пред отворената, пълна с почернели зъби уста. И това ставаше в пустия парцел зад кръчмата на Смоуки Ъпдайк в Оутли, да, поне сега ставаше там, в препълнения с бурени, в осеяния с боклуци двор с ръждясала пружина за легло тук, с решетка на Форд, модел 1957, ей там, а отгоре гледаше призрачната, болнава луна, която приличаше на оглозган кокал и превръщаше всяко парче стъкло в мъртво, втренчено око, но всичко това не бе започнало в Ню Хампшир, нали? Не. То не започна и с разболяването на майка му или с появата на Лестър Паркър. То беше започнало, когато…
„Джеки беше на шест. Когато всички ние живеехме в Калифорния и никой не живееше на друго място и Джеки беше…“
Продължаваше да се мъчи да откопчае раницата си.
Съществото се приближаваше и сякаш танцуваше. За миг му заприлича на някоя от рисуваните фигури в анимационните филми на Дисни и той започна да се смее като побъркан, а то изръмжа и подскочи. Тежките копита-лапи минаха само на сантиметър край него, а то се олюля назад между бурените и боклуците, стовари се върху пружината и някак си се заплете в нея. Изрева, във въздуха се разхвърча бяла пяна, а то се задърпа, заизвива и заподскача на един крак. Другият бе заклещен между ръждясалите намотки.
Джек бръкна в раницата, за да измъкне бутилката. Напипа чорапи, мръсно бельо, свити на топка джинси. Улови гърлото на бутилката и я извади. Животното-Елрой разцепи въздуха с яростен вой и най-накрая издърпа крака си от пружината.
Джек се претърколи по пепеливата, буренясала почва. В дясната си ръка стискаше бутилката, лявата бе промушил през една от презрамките на раницата си и докато с палец и показалец се опитваше да отвие капачката, тя се мяташе насам-натам. Най-сетне успя.
„То дали може да ме последва? — зачуди се той несвързано, докато приближаваше бутилката до устните си. — Когато преминавам, пробивам ли някаква дупка през нещата? То може ли да ме последва през нея и да ме довърши от другата страна?“
Устата му се напълни с вкуса на развалени, мъртви гроздове. Той се задави, гърлото му се стегна и сякаш промени посоката. Ужасният вкус изпълни синусите и назалните му канали и той дълбоко простена. Чу воя на Елрой, който му се стори далечен, сякаш животното беше в единия край на тунела, а той, Джек, стремително падаше към другия. Този път наистина изпита чувството, че пада, и си помисли: „О, Боже мой, какво ще стане, ако наистина пренеса глупавото си аз върху някоя канара или високо в планината там отвъд?“