Държеше високо бутилката и раницата, отчаяно стискаше затворените си очи и чакаше да разбере какво ще стане — ще има ли животно-Елрой, или няма да има. Територии или забрава. А мисълта, която го бе преследвала през цялата нощ, отново доплува в ума му като танцуващо конче върху въртележка — Сребърната дама, а може би Ела Спийд. Той я улови, яхна я и се заспуска надолу в облака от вълшебен сок и ужасната му миризма, държеше я и чакаше следващото, което щеше да се случи, усещаше как дрехите се променят върху тялото му.
„Шест, да, когато всички бяхме на шест и никой не беше нещо друго и бяхме в Калифорния и кой надуваше онзи саксофон, татко, Декстър Гордън ли беше, или някой друг и какво имаше мама предвид, когато казваше, че живеем на финалната линия и къде, ооо, къде ходехте вие с чичо Морган, татко, о, татко, понякога той те гледаше, сякаш… сякаш… ооо, сякаш в главата си наистина има финална линия и зад очите му става земетресение и ти умираш в него, ооо, татко!“
Падаше, въртеше се, обръщаше се в средата на преддверието на ада, всред миризмата, обгърнала го досущ като морав облак, Джек Сойер, Джон Бенджамин Сойер, Джеки, Джеки…
„… беше на шест, когато това започна да се случва и кой надуваше саксофона, татко? Кой го надуваше, когато бях на шест, когато Джеки бе на шест, когато Джеки…“
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Смъртта на Джери Бледсоу
1.
„… беше на шест… когато това наистина започна, татко.“
Когато машините, които го носеха към Оутли и още по-нататък, всъщност започнаха да пухтят. Високо гърмеше саксофон. „На шест. Джеки беше на шест.“ Отначало вниманието му беше привлечено изцяло от играчката, която му подари баща му — смален модел на лондонско такси. Колата-играчка бе тежка като тухла и едно добро засилване по гладкия дървен под я изпращаше чак в срещуположния ъгъл на кантората. Късен следобед, първата половина на август, стегната нова количка, която се носи като танк по ивицата голи дъски зад канапето, задоволство и отпускане в хладния, подухващ от климатичната инсталация въздух… няма повече работа за вършене, няма телефонни разговори, които да не могат да изчакат следващия ден. Джек засилва тежката играчка-такси по пода и едва долавя трополенето на солидните каучукови гуми под солото на саксофона. Тежката черна кола удря един от краката на канапето, преобръща се и спира. Джек пълзи след нея, а чичо Морган се е наместил в едно от креслата от другата страна. Двамата възрастни кротко си пийват, скоро ще оставят чашите си, ще спрат плочата, ще изключат усилвателя и ще тръгнат надолу по стълбите към колите си.
„… когато всички бяхме на шест и никой не бе нищо друго, и бяхме в Калифорния…“
— Чие е изпълнението със саксофона?
Полуунесен, Джек чу, че познатият глас на чичо Морган зададе въпроса някак си по нов начин. Ухото на момчето долови нещо тайнствено и скрито в него. То докосна покрива на таксито-играчка и пръстите му изстинаха, сякаш тя беше от лед, а не от английска стомана.
— На Декстър Гордън, разбира се — отвърна баща му. Гласът му бе ленив и приятелски, както винаги, и Джек обви с ръка тежкото такси.
— Хубав запис.
— „Татко надува тръбата.“ Приятна стара плоча, нали?
— Ще трябва да я потърся.
И тогава Джек си помисли, че знае на какво се дължат странните нотки в гласа на чичо Морган — в действителност той изобщо не харесваше джаз, а само се преструваше пред баща му. Джек бе наясно с този факт за Морган Слоут през по-голямата част от детството си и смяташе, че е глупаво баща му също да не може да го разбере. Чичо Морган никога не би тръгнал да търси плоча, наречена „Татко надува тръбата“, той само четкаше Фил Сойер и може би причината баща му да не разбира това беше, че както всички останали той също никога не обръщаше достатъчно внимание на Морган Слоут. Чичо Морган, умен и амбициозен („умен като росомаха, мазен като адвокат“ — казваше Лили), добрият чичо Морган отклоняваше наблюдателността, окото на човека просто някак си естествено се плъзваше покрай него. Джек можеше да се обзаложи, че когато е бил хлапе, учителите сто на сто са имали трудности, докато му запомнят името.
— Представи си само какъв фурор би предизвикал той там отвъд! — възкликна чичо Морган и изведнъж напълно прикова вниманието на Джек. Неискреността все още се долавяше в гласа му, но не лицемерието на Слоут накара Джек да извие глава и до болка да стисне с пръсти тежката играчка. Думите „там отвъд“ бяха попаднали точно в мозъка му и сега звъняха като камбани. Понеже „Там отвъд“ бе страната на неговите сънища наяве. Той незабавно разбра това. Баща му и Морган бяха забравили, че е зад канапето, и възнамеряваха да говорят за нея.