5.
Когато баща му и Морган Слоут споменаха името Бледсоу, той отначало си помисли, че му е напълно непознато, но след това си го спомни и реши, че сигурно е чувал фамилията на електротехника веднъж-дваж. Но Джери Бледсоу беше просто Джери, както пишеше над джобчето на работната му риза. „Джери не може ли да направи нещо с климатичната инсталация?“ „Би ли казал на Джери да смаже пантите на вратата? Скърцането просто ми лази по нервите!“ И Джери се появяваше с чисти и изгладени работни дрехи, с гладко вчесана ръждивочервеникава коса, с кръгли и сериозни очила и тихичко отстраняваше повредата. Имаше и госпожа Джери, която поддържаше ръбовете на жълтеникавокафявите работни панталони остри и чисти, и няколко малки Джерита, за които в „Сойер & Слоут“ неизменно си спомняха по Коледа. Джек беше достатъчно малък, за да свърже името Джери с вечния противник на котарака Том и затова си представяше, че електротехникът, госпожа Джери и малките Джерита живеят в гигантска миша дупка, в която се влиза през извита арка, изрязана в перваза.
Но кой беше убил Джери Бледсоу? Баща му и Морган Слоут ли, винаги толкова благоразположени към децата му по Коледа?
Джек хлътна в тъмнината на Западния път, искаше му се да може да забрави за електротехника на „Сойер & Слоут“, искаше му се да бе заспал, веднага щом се бе свил зад канапето с играчката си. И сега имаше нужда от сън, а не от неспокойните мисли, събудени от спомена за разговор, провел се преди шест години. Обеща си, щом се отдалечи на два-три километра от последните къщи, веднага да си потърси място за спане. Можеше да е и в полето, и в някоя канавка. Краката му вече едва се движеха, а мускулите и костите му сякаш бяха станали двойно по-тежки.
Беше тъкмо след един от случаите, когато Джек бе влязъл след баща си в затворено помещение и бе открил, че Фил Сойер някак си бе съумял да се изпари. По-късно баща му щеше да смогва да изчезва от спалнята си, от трапезарията, от съвещателната зала на „Сойер & Слоут“. Във въпросния случай бе изпълнил смайващия си номер от гаража край къщата им на Родео Драйв.
Джек седеше незабелязан на малкото възвишение в тази част на Бевърли Хилс и видя как баща му излиза през входната врата на къщата, прекосява моравата, ровейки в джоба си за пари или ключове, и влиза в гаража през страничната врата. Бялата врата вдясно трябваше да се отвори след секунди, но тя упорито си оставаше затворена. Тогава Джек осъзна, че колата на баща му продължава да стои на мястото, на което беше паркирана през цялата съботна сутрин — точно до бордюра пред къщата. Колата на майка му беше заминала — Лили беше пъхнала цигара в устата си и бе съобщила, че отива на прожекцията на „Калната пътека“, последният филм на режисьора на „Любимката на смъртта“, и че в името на Бога най-добре ще бъде никой да не се опитва да я спре — значи гаражът беше празен. Джек изчака няколко минути дали ще се случи нещо. Нито страничната, нито предната врата се отвориха. Накрая той се плъзна надолу по тревата, приближи се до гаража и се вмъкна вътре. Широкото познато пространство бе абсолютно празно. Сивият циментов под беше осеян с тъмни мазни петна. Върху куките, забити в стените, висяха инструменти. Джек изсумтя учудено, извика няколко пъти „татко?“ и отново огледа всичко, просто за да се увери. При втория оглед забеляза един щурец да подскача към сенчестата закрила на стената и за секунда почти повярва, че наистина съществуват магии, че зъл магьосник е минал оттук и… щурецът стигна до стената и се вмъкна в някаква невидима пукнатина. Не, баща му не е бил превърнат в щурец. Разбира се, че не.
— Хей — извика момчето на себе си, както изглежда, и излезе от гаража през страничната врата. Слънцето грееше над сочните морави около Родео Драйв. Може би трябваше да позвъни на някого, но на кого? На полицията? „Татко влезе в гаража, но аз не мога да го намеря там и сега се страхувам, че…“
Два часа по-късно Фил Сойер се появи пеша по улицата откъм Бевърли Уилшир. Носеше сакото си през рамо, беше дръпнал надолу възела на връзката си и на Джек му се стори като човек, който се връща от околосветско пътешествие.
Разтревоженото момче скочи от възвишението и се втурна към баща си.
— Покриваш всякакви норми — каза Фил и се усмихна, а той се притисна към него. — Мислех, че си дремваш, Пътнико Джек.
Чуха, че телефонът звъни, още докато вървяха към къщата. Някакъв инстинкт, може би инстинктът да не позволява на баща си да се отдалечава, накара Джек да се моли телефонът да е звънял вече дузина пъти и на човека отсреща да му писне преди да стигнат до входната врата. Баща му разроши с ръка косата му, щипна го по врата, отвори вратата и с пет дълги крачки се озова до телефона.