След това лицето, втъкано в килимчетата, сякаш се промени, докато Джек го гледаше. Образът на кралицата изчезна и на негово място се появи лицето на майка му, повторено отново, и отново, и отново. Очите и бяха твърде тъмни, кожата й — може би малко прекалено бяла.
Отново му стана мъчно за дома. Тъгата по майка му го връхлетя като вълна и със свито сърце той извика наум: „Мамо! Хей, мамичко! Господи, какво правя тук?“ — и с копнеж, силен и прочувствен като копнежа по любима, се зачуди какво ли прави тя сега, точно в тази минута. Седи до прозореца и пуши или гледа към океана, а край нея лежи разтворена книга? Гледа телевизия или е отишла на кино? Спи? Умира?
„Или е мъртва? — добави някакъв злобен глас, преди той да успее да го спре. — Или е мъртва, а, Джек? Вече мъртва!“
„Не го слушай!“
Усети, че очите го засмъдяха от сълзите.
— Защо си толкова тъжен, малки ми юнако?
Джек се сепна, вдигна поглед и забеляза, че продавачът на килимчетата се е втренчил в него. Той беше едър като продавача на месо и ръцете му бяха татуирани по същия начин, но усмивката му бе открита, слънчева и лишена от каквато и да било подлост и низост, там беше цялата разлика.
— Няма нищо — отвърна Джек.
— Щом нищото те кара да изглеждаш така, сигурно все пак си мислиш за нещо, синко.
— Значи наистина изглеждам зле, а? — попита Джек и се поусмихна. Той бе отвърнал напълно несъзнателно и може би затова продавачът на килимчетата не забеляза нищо странно в речта му поне засега.
— Юначе, та ти изглеждаше така, сякаш си имаш един-единствен приятел от тази страна на луната и виждаш как току пред очите ти изниква големият и страшен вълк, дошъл, за да го излапа.
Джек се усмихна, а продавачът се обърна и взе нещо от малката поличка, скрита зад най-големия килим. Предметът беше кръгъл и имаше къса дръжка. Когато го обърна, слънцето проблесна през него и Джек разбра, че е огледало. Стори му се малко и евтино, от онези, които човек може да спечели на всяко стрелбище.
— Хайде, юначе — каза продавачът, — погледни се и виж не съм ли прав.
Джек надзърна в огледалото и зяпна. За миг се смая толкова, та му се стори, че сърцето му е забравило да бие. Беше той, но изглеждаше като някой от героите от филмовата версия на Дисни за Пинокио, където непослушните момчета, избягали от домовете си, за да не ходят на училище, попадат в „Страната на забавленията“ и след известно време се превръщат в магаренца. Очите му, обикновено толкова сини и кръгли, колкото бе могла да ги сътвори англосаксонската му наследственост, бяха станали кафяви и бадемовидни. Косата му, груба и сплъстена, определено приличаше на грива и скриваше половината от челото му. Той вдигна ръка, за да я отметне встрани, но докосна само кожа, а в огледалото пръстите му сякаш се провираха през коса. Чу, че продавачът се смее развеселен. Най-удивителни от всичко бяха ушите му — дълги магарешки уши, които висяха чак под челюстта му. Докато се взираше в огледалото, едното от тях помръдна.
„Някога имах подобна играчка!“ — помисли си Джек изведнъж.
И след това:
„Едно време в сънищата наяве имах нещо подобно. Там, в обичайния свят, то беше… беше…“
Сигурно е бил най-много четиригодишен. В обичайния свят (бе спрял да мисли за него като за реален свят, без даже да забележи) то представляваше голямо стъклено топче за игра, розово в средата. Един ден, докато си играеше с него, то се търкулна по циментовата пътека пред къщата им и преди да успее да го хване, падна през решетката в канализацията. Тогава той си помисли, че си е отишло завинаги и го оплака, седнал на бордюра и подпрял лице в мръсните си ръце. Но явно се беше излъгал, защото сега отново държеше в ръце старата, забравена играчка — тъкмо толкова прекрасна, колкото и в дните, когато той бе на три или четири годинки. Момчето се ухили от удоволствие. Образът се промени и Джек Магарето стана Джек Котарака, а от развеселеното му лице се излъчваха мъдрост и тайнственост. Очите му се превърнаха от магарешко-кафяви в котешко-зелени. На мястото на увисналите магарешки уши наперено щръкнаха малки, сиви и пухкави котешки ушенца.
— Вече е по-добре — каза продавачът. — По-добре е, синко. Обичам да виждам щастливи момчета. Щастливото момче значи здраво момче, а здравото момче обикновено намира пътя си в живота. Тъй казва „Книгата на добрия земеделец“, а и ако не го казва, би трябвало. Сигурно ще си го драсна в моя екземпляр, ако сколасам някой ден пари да заделя и себе си да наградя. Искаш ли стъклото?