Той се върна по главната алея на пазара, отново мина покрай мимовете, покрай две дебели лелки, които продаваха грънци и паници, покрай чудесния двуглав папагал (едноокият му собственик вече си сръбваше съвсем открито от някаква глинена стомна, яростно се клатеше от единия до другия край на бараката си, стискаше озадачения петел за шията и грубо подвикваше на минаващите; Джек забеляза, че по мършавата му дясна ръка са се спекли жълтеникавобели курешки и се смръщи), покрай някакво празно пространство, на което се събираха фермери. Джек поспря за миг отстрани и любопитно ги огледа. Много от фермерите пушеха глинени лули. Няколко глинени стомни, почти същите като онази, която бе размахвал продавачът на птици, минаваха от ръка на ръка. На една дълга, тревиста ливада мъже струпваха камъни зад големи, рунести коне с наведени глави и кротки, глупави очи.
Джек мина и покрай сергията с килимите. Продавачът го забеляза и вдигна ръка за поздрав. Той му отвърна със същото и си помисли дали да не му извика: „Ей, мой човек, употребявай, но не злоупотребявай!“ Накрая реши, че е по-благоразумно да си мълчи. Внезапно отново го връхлетя усещането, че изглежда различен, че е странник и външен човек и че не може да скрие това.
Стигна до кръстопътя. Пътят, простиращ се на север и на юг, приличаше на пътека. Западният път бе значително по-широк.
„Е, хайде, Пътнико Джек — помисли си той и се опита да се усмихне. Изправи рамене и чу как бутилката на Спийди леко издрънча в огледалото. — Ето те, Пътнико Джек, отново си на пътя, който в Териториите отговаря на шосе Е-90. Е, крака, дръжте се и не ме изоставяйте!“
Закрачи напред и скоро голямата страна на сънищата наяве го погълна.
5.
Около четири часа по-късно, в средата на следобеда, Джек бе седнал във високата трева край пътя и наблюдаваше как доста хора, които оттук изглеждаха малко по-големи от бръмбари, се изкачваха по някаква висока паянтова кула. Беше избрал това място, за да си почине и да изяде ябълката си, тъй като му се стори, че точно тук е най-късото разстояние между Западния път и кулата. До нея оставаха поне още пет километра (а нищо чудно и много повече; почти свръхестествената чистота на въздуха пречеше на правилното преценяване на разстоянията), но той бе започнал да я вижда преди повече от час.
Джек изяде ябълката си, опъна изморените си крака и се зачуди каква е тази кула, самотно щръкнала сред море от разлюляна трева. Освен това се питаше за какво им е притрябвало на хората да се изкачват по нея. Откакто напусна пазара, непрекъснато духаше вятър и то в посока към кулата, но когато все пак въздухът се укротеше за миг, Джек чуваше, че хората си подвикват един другиму и… се смеят.
На седем-осем километра от пазара Джек мина през някакво село, ако пет мънички къщички и един очевидно отдавна затворен магазин можеха да бъдат определени като село. След това по пътя не срещна други човешки жилища и тъкмо преди да зърне кулата, бе започнал да се чуди дали вече не е стигнал до Големия пущинак, без даже да разбере. Достатъчно добре си спомняше какво му бе казал капитан Фарън: „След Големия пущинак Западният път отива в нищото… или в ада. Чувал съм да казват, че дори Бог никога не дръзвал да мине оттам…“
Джек потрепера.
Не му се вярваше да е стигнал толкова далеч. Със сигурност не изпитваше нищо подобно на непрекъснато засилващото се безпокойство, което го бе обзело преди да се заплете в живите дървета в усилията си да се скрие от дилижанса на Морган… живите дървета, които сега му се струваха като ужасен пролог на преживяното в Оутли.
Всъщност отново го бяха обзели добрите усещания, владели го същата сутрин от мига, в който се бе събудил затоплен и отпочинал в копата сено, чак до минутата, когато бе чул как фермерът Хенри го подканя да слезе от каруцата му. Отново имаше чувството, че Териториите, независимо от всичкото зло, което могат да причинят понякога, са добри в основата си и че той може да бъде част от тях винаги, когато поиска… че той всъщност изобщо не е Странник.
Бе осъзнал, че е бил част от Териториите за дълги периоди. Странна мисъл му бе хрумнала, докато вървеше по Западния път, мисъл, появила се в главата му на някаква особена смесица от английски и езика на Териториите. „Когато сънувам нещо, единственото време, в което наистина разбирам, че сънувам, е, когато започна да се събуждам. А ако сънувам и се събудя ей така изведнъж, ако иззвъни часовникът или нещо такова, то в такъв случай аз съм най-изненаданият жив човек. Отначало самото събуждане прилича на сън. И аз не съм странник тук отвъд, когато сънят е дълбок… дали точно това имам предвид? Не, но нещо много близко. Обзалагам се, че баща ми често е спял дълбоко, а чичо Морган почти никога не го прави.“