„Господи, колко добре се чувствувам — помисли си Джек и разсеяно отри очите си с ръка. — Просто чудесно!“
6.
А сега пред очите му се издигаше кулата, за да я разглежда и да й се чуди.
„За нищо на света не бих се качил там“ — помисли си Джек. Бе изял ябълката чак до сърцевината и напълно несъзнателно, без да отмества очи от кулата, беше изкопал с пръсти дупка в земята и бе заровил огризката.
Кулата изглеждаше направена от дъски, досущ като хамбар, и му се струваше висока поне петстотин стъпки. Приличаше на голям, кух правоъгълник, чиито стени се състояха от множество дървени хиксове, подредени един върху друг. Горе завършваше с хоризонтална площадка и примижалият Джек виждаше, че върху нея се разхождат много хора.
Нов порив на вятъра раздвижи тревистата повърхност и запрати множество вълнички към кулата, докато Джек, обхванал коленете си с ръце, продължаваше да седи отстрани на пътя. Изведнъж си представи как високото, паянтово нещо се олюлява и стомахът му се преобърна.
„За нищо на света не бих се качил там — помисли си той. — Не бих се качил и за милион долара!“
И тогава се случи тъкмо това, от което той се страхуваше. Един от хората падна.
Джек скочи. Лицето му имаше втрещеното, смаяно изражение на човек, присъствувал на цирково представление и видял неуспешното изпълнение на някой от опасните номера — лошо падане на гимнастик, изпускане на акробатка, неочаквано събаряне на човешка пирамида.
„Ох! Олеле…“
Изведнъж очите на Джек се ококориха и той зяпна така, че челюстта му опря в ключиците. След това бавно тръгна нагоре и той невярващо се ухили. Човекът нито беше паднал от кулата, нито го бе духнал вятърът. Самата площадка имаше две подобни на езици продължения, които много приличаха на дъски за скокове във вода. Мъжът просто се бе приближил до края на едното от тях и бе скочил. На половината път надолу нещо започна да се разгъва и Джек си помисли, че е парашут, който едва ли ще има време да се отвори.
Но не беше парашут.
Бяха криле.
Падането на човека се забави и спря напълно, когато беше на около петдесет стъпки над тревата. После той започна да лети нагоре и надолу, насам и натам, а крилата се вдигаха толкова високо, че почти се докосваха — също като двете коронки на двуглавия папагал — и след това отново се отпускаха надолу с огромна сила като ръцете на плувец във финален спринт.
„Ау, ау — помисли си Джек, онемял от смайване. Това беше върхът, това наистина бе невероятно. — Ау, ау, я виж ти!“
След това втори човек скочи от дъската на върха на кулата, след това трети, после четвърти. За по-малко от пет минути във въздуха вече имаше петдесетина души, които описваха сложни, но напълно различими фигури. Скачаха от кулата, описваха осмица, връщаха се върху кулата, скачаха от другата страна, описваха осмица, отново върху кулата, почивка върху площадката и пак отначало.
Хората с крилете се въртяха, танцуваха и кръстосваха въздуха. Джек започна да се смее от удоволствие. Гледката донякъде му напомняше танците във вода от поостарелите филми на Естър Уилямс, където плувкините и самата Естър Уилямс, разбира се, винаги ги правеха да изглеждат твърде лесни, сякаш едва ли не всеки би могъл да се топне и да започне да се върти и да се гмурка, сякаш няма по-лесно нещо от това ти и приятелите ти да се подредите в редичка на срещуположните дъски и да започнете скокове в такт с музиката.
Но тук имаше разлика. Хората, които летяха, не създаваха усещане за лекота и ефирност, те сякаш изразходваха огромно количество енергия, за да се задържат във въздуха, и Джек с внезапна сигурност усети, че сигурно боли, боли по начина, по който боли изпълнението на някои от сложните гимнастически упражнения. „Без болка няма победа!“ — би изревал треньорът, посмее ли някой да се оплаче.
Сети се и нещо друго. Спомни си как веднъж майка му го заведе със себе си да видят приятелката й Мирна, която беше истинска балерина и репетираше на тавана на едно танцово студио в долната част на булевард „Уилшир“. Тя участвуваше в някаква балетна трупа и Джек я беше гледал на сцена доста пъти. Майка му често го водеше със себе си и на него винаги му беше скучно, но никога дотогава не бе виждал Мирна по време на репетиция… никога толкова отблизо. Беше впечатлен и малко уплашен, когато видя разликата между танца на сцена, когато всички се плъзгат леко и ефирно и ситнят без каквито и да било усилия на върховете на палците си, и тежкия труд по време на репетиция, когато балетистите са само на няколко стъпки от теб, дневната светлина струи през огромните прозорци и няма музика, а хореографът ритмично тактува с ръце и грубо подвиква забележки. Никакви похвали, само забележки. По лицата им се стичаше пот. Триката им бяха мокри от пот. Огромното, просторно помещение вонеше на пот. Мускулите им трепереха от изтощение. Сухожилията им приличаха на опънати кабели. По челата и вратовете им пулсираха изпъкнали вени. Единственият звук, който се чуваше, беше потропването на палците им по пода и учестеното им, тежко дишане. Джек изведнъж бе разбрал, че танцьорите не само си изкарват прехраната, те просто се самоубиват. Но най-много го беше впечатлило изражението им — цялата тази концентрация, цялото това изтощение, цялата тази болка… и под всичко това той с изумление бе видял да надзърта истинска радост! Радостта не можеше да бъде сбъркана и Джек се уплаши, защото тя му се бе сторила необяснима. Що за хора бяха тези, способни да подлагат себе си на подобна непрекъсната, пулсираща, непоносима болка?