„Живи сте“.
Отвърнах: „Как позна?“
„Мястото ви не е тук“.
„Е, не го знаех. Сигурно сме взели грешен завой по Кураж. Ами, тогава просто напускаме“.
„Не можете да си идете“.
„Я помисли малко. Първо казваш, че…“
— Да вървим, Влад — каза Мороулан. Допускам, че е имал малка беседа с атирата, докато аз си водех своята, но може и да не съм прав. Мушнахме се под клона и продължихме по пътя си. Озърнах се през рамо, но дървото и птицата ги нямаше.
Малко по-късно Мороулан застана пред друг сив камък. Този път въздъхна, погледна ме и ни поведе отляво. Каза:
— Ще ни се наложи, рано или късно, иначе никога няма да стигнем до целта си.
— Злокобно звучи.
— Да.
А малко по-късно му викам:
— Можеш ли да ми подскажеш поне какво да очаквам?
— Не.
— Страхотно.
А след това пропадах. Понечих да изкрещя, спрях се и осъзнах, че продължавам да вървя до Мороулан, както преди. Обърнах се към него и леко залитнах. В същия момент и той залитна и лицето му пребледня. Затвори за малко очи и поклати глава, погледна ме и продължи по пътеката.
— Случайно да пропадаше? — попитах го. — Само за миг?
— Да пропадам? Не.
— Тогава какво ти се случи?
— Не държа да го обсъждам.
Не настоях.
Малко по-късно нагазих в тресавище. За миг си помислих, че ще се повтори същото, защото си давах сметка, че в същото време продължавам да вървя, но този път изпитанието не прекъсна. Мороулан до мен се поколеба и каза:
— Продължавай да вървиш.
Послушах го, въпреки че част от ума ми говореше, че с всяка стъпка затъвам все повече. Също така усетих паника откъм Лойош, което никак не помогна, защото се чудех той какво вижда.
Хрумна ми, че Лойош би могъл да чувства моя страх, затова се постарах насила да запазя спокойствие заради него — казвах си, че тресавището е само илюзия. Изглежда, подейства, защото вече се чувствах спокоен, а това ми помогна и образът със затъването се прекрати точно когато водата покриваше устата ми.
Двамата с Мороулан спряхме за малко, вдишахме дълбоко и се спогледахме. Той отново поклати глава.
— Няма ли чисти пътеки до Залите на Съда? — попитах.
— Някои книги имат по-добри пътеки от други — отвърна той.
— Като се върнем, ще открадна някоя от по-добрите и ще почна да продавам копия — рекох му.
— Не могат да се преписват — каза Мороулан. — Някои са опитвали.
— Как така? — викам му. — Думите са си думи.
— Не знам. Да продължим.
Така и направихме и се почувствах много облекчен, когато стигнахме до поредния сив камък и Мороулан хвана пътеката надясно. Тоя път не можа да ни докосне див глиган, а след него — дзур.
Мороулан избираше между нови и нови пътеки и стигнахме до още един камък. Той ме погледна и каза:
— Е?
Свих рамене.
— Щом се налага.
Той кимна и завихме наляво.
Върнах се вкъщи, краката ми се чувстваха по-добре, но настроението ми беше кисело. Реших, че повече не искам да видя „При Гръф“. Определено започвах да се дразня от Кин, който упорито отказваше да се остави да го подредя. Сипах си чаша бренди и се отпуснах в любимото си кресло.
„Толкова с идеята, Лойош“.
„Можем отново да я пробваме утре“.
„Краката ми няма да го понесат“.
„О. Ами тогава какво?“
„Де да знам. Остави ме да помисля“.
Закрачих из жилището; прехвърлях в ума си възможности. Можех да купя някоя магия, да речем, нещо, което действа от разстояние. Но пък тогава някой щеше да знае, че съм го направил, и нещо повече, имаше твърде много защити срещу подобни неща; самият аз си носех един пръстен, който щеше да блокира всякакви опити за прилагане на магии срещу мен и ми беше струвал по-малко от неделната заплата. Вещерството беше случайна и много рискована работа.
Отрова? Същото. Неблагонадеждно, освен ако не си експерт. Все едно да пусна камък върху главата му… Може да подейства, но ако не, ще бъде предупреден и след това ще стане много по-трудно да го убия.
Не, най си бях добър с мушкането с рапирата; можех да съм сигурен какво се случва. Това означаваше, че или трябва да му се приближа в гръб, или да му налетя внезапно. Извадих камата си от колана и я огледах. Беше оръжие за ръкопашен бой; добре направено, тежко, със сравнително приличен връх и добре наточено. Оръжие за мушкане и рязане, което щеше да действа добре в гърба или врата. Рапирата ми беше предимно за мушкане, удобна за влизане под брадичката и оттам в мозъка. И двете щяха да вършат работа.
Прибрах ножа, свих юмруци и продължих да крача още малко.
„Измисли ли нещо, шефе?“
„Така ми се струва. Дай ми една минута да го дообмисля“.
„Окей“.