— Сигурен ли си, че е ден? — попитах.
Той обърна сардоничното си изражение към мен и ми отпрати най-изпепеляващия поглед, който бях понасял. Веднага ми хрумнаха няколко забележки, но тоя път поне не можах да си отворя устата да ги избълвам. Това трябва да ми е спасило живота.
— Поздравявам ви, лорд Барит — каза Мороулан. — Мислех, че още сте жив. С прискърбие разбирам, че…
Онзи изсумтя.
— Тук времето тече различно. Несъмнено когато сте тръгнали все още съм бил… — Намръщи се и не довърши изречението.
Мороулан посочи с глава обкръжаващата ни стена.
— В тази сграда ли живеете, милорд?
— Не, само правя проучвания тук.
— Проучвания?
— Предполагам, че това понятие ви е непознато.
Вече се бях окопитил достатъчно, за да ми хареса, че някой може да се държи подигравателно с Мороулан. На Мороулан, от друга страна, никак не му хареса. Стегна се и каза:
— Милорд, ако съм направил нещо, с което съм ви обидил…
— Не бих могъл да кажа кой знае какво за избора ви на спътник.
Преди Мороулан да успее да реагира, подхвърлих:
— То и на мен много не ми харесва, но…
— Не говори в мое присъствие — каза Барит. И щом го каза, усетих, че не мога; устата ми сякаш беше затъкната с круша и разбрах, че не мога да дишам. Не бях мислил, че тук е възможно да се правят магии. Лиорнът, който ни водеше, пристъпи напред и в този момент усетих, че дъхът ми отново е дошъл. Барит изтърси едно: „Джерег“, все едно че беше проклятие, изплю се на пода пред мен и се отдалечи.
След като се махна, вдишах няколко пъти дълбоко и рекох:
— Ей, а аз пък мислех, че ме мрази, защото съм източняк.
Мороулан не намери нещо остроумно, с което да ми отговори. Водачът ни килна леко глава, от което заключих, че трябва да го последваме. Така и направихме.
След няколко минути той ни преведе през някакъв ръбест вход, при който коридорът свършваше. Спря се отвън и ни даде знак да продължим. Поклонихме му се, пристъпихме напред и се озовахме в друг свят.
След смъртта на Кин и последствията от нея започнах бавно да се уча. Обучавах се в магьосничество с надеждата, че един ден ще мога да проследявам чуждо телепортиране, но това се оказа по-трудно, отколкото си мислех.
Повече не използвах Лойош за отвличане, но той се усъвършенства в други неща, например да ми проследява жертвата и да следи дали районът е чист от стражи на дома Феникс и други досадници.
Войната между Ролаан и Уелок продължи няколко месеца, през които всички бяха много предпазливи и не излизаха сами. Беше много развиващо за мен. През този период „работих“ няколко пъти, въпреки че само една поръчка беше част от същинската война, доколкото знам.
Загадката обаче беше къде, в името на всички богове, отиваха парите ми. Трябваше да съм забогатял. Таксата за едно убийство е висока. Вече живеех в хубав удобен апартамент (наистина е хубав — с голям синьо-бял килим, с огромна кухня и вградена печка), но не струваше чак толкова много. Хранех се добре и плащах доста за уроците по магия, както и на майстора по фехтовка, но всички тези неща не можеха да се сравнят с приходите, които получавах. Не си падам много по хазарта, който за мнозина джереги е любимият начин да си загубиш парите. Просто не мога да разбера.
Разбира се, част от тези разходи мога да проследя. Например запознах се с едно източняшко момиче, Джанин, с което ходихме почти цяла година, и беше удивително колко много може да похарчи човек за забавления, стига да се посвети на това. А имаше и един период, в който плащах много за телепорти — по два-три на ден, в продължение на две недели. Това беше, докато се срещах с Джанин и с Констанца едновременно, и не исках някоя от тях да разбере за другата. Това обаче приключи, защото от всички телепорти ми ставаше толкова зле, че не можех да бъда полезен нито на едната, нито на другата. Сега като си мисля, това може да е изяло голяма част от парите, нали? Телепортите не излизат евтино.
Все пак не мога да разбера. Пък и май е все едно.
Първата ми реакция беше, че сме излезли навън, и в известно отношение бях прав, но такова „навън“ не бях виждал. Имаше звезди, същите, които ми беше показвал дядо ми, и те бяха ярки и неподвижни, и толкова много…
След малко разбрах, че вратът ме боли и че въздухът е студен. Мороулан до мен продължаваше да зяпа звездите. Казах:
— Мороулан.
— Бях забравил как изглеждат. — Той поклати глава и се огледа. Аз направих същото почти в същия момент и видяхме, седнали на тронове, Властелините на Съда.