— Естествено. Дай си толкова време, колкото трябва. Цената е десет хиляди империала.
— Разбирам.
— Колко време ти трябва да го обмислиш?
Помълчах няколко минути в движение. Накрая казах:
— Кажи ми името.
— Райет. Знаеш ли го?
— Не.
Повървяхме още малко, докато обмислях нещата. Кварталът наоколо движеше кварталните си работи. Беше много странна тази разходка, спокойна някак. Рекох:
— Добре. Ще го поемем.
— Ела с мен тогава да ти платя и да ти дам цялата информация, която имаме — за начало. Ако ти трябва още, обаждаш ни се веднага и ще направим каквото можем.
— Ясно.
Усетих, че съм се дръпнал крачка назад от бащата на Драгарската империя. В главата ми бръмчаха противоречиви мисли и чувства, по-бързо, отколкото можех да ги отбележа. Гневът и ядът се бореха да завладеят устата ми, но този път поне благоразумието надви.
Известно време се задържахме на тези позиции. Кийрон гледаше отвисоко Алийра. Нещо в погледите им ми подсказа, че са се срещали. Не знам как беше възможно, тъй като Кийрон беше по-стар от Империята, докато Алийра нямаше и хиляда години, както и да й мериш възрастта.
— Е, ще станеш ли най-после? — попита Кийрон.
Очите й светнаха и тя изсъска:
— Не. Ще лежа ей тука цяла вечност. — Да, знам, че в думите й нямаше съскащи звуци. Все ми е едно — изсъска.
Кийрон се изкиска.
— Ами добре. Ако все пак решиш да станеш, можеш да дойдеш да си поговорим. — Понечи да се обърне, спря и погледна право към мен. Не знам защо не можах да отвърна на погледа му. Каза ми: — Ти имаш ли да ми кажеш нещо?
Езикът ми сякаш се беше удебелил. Не можах да намеря думи. Кийрон си тръгна.
Мороулан се надигна. Алийра хлипаше тихо на земята. Двамата с Мороулан гледахме токите на коланите си. След малко Алийра подсмръкна, после ни каза с тънък гласец:
— Моля, помогнете ми да стана.
Помогнахме й, Мороулан посочи нанякъде и се отправихме натам. Лойош беше странно притихнал. Рекох: „Нещо притеснява ли те, приятел?“
„Искам просто да се махаме оттук, шефе“.
„Мда. И аз“.
Казах на Алийра:
— Ти май го познаваш.
— Ти също.
— Аз?
— Да.
Предъвках го за миг, после реших да не се задълбочавам. След малко пред нас изникнаха два монумента ли бяха, какво ли? Минахме между тях и отново се озовахме между троновете на боговете. Продължихме да вървим, стараейки се да не поглеждаме към съществата, които преди малко бяхме подминали толкова безгрижно.
Малко по-късно Мороулан попита:
— Сега какво?
Рекох:
— Мен ли питаш? Чакай малко. Май ми хрумна нещо.
— Нима?
Огледах се и най-после засякох с очи един минаващ наблизо пурпурен халат. Повиках го с пръст:
— Ей, ти. Я ела тука.
Взе, че го направи, съвсем покорно.
Поговорих му малко и той кимна, без да отговаря, с безжизнени очи. Поведе ни, влизайки в стъпката ни. Вървяхме дълго и се наложи да спрем един-два пъти, за да може Алийра да си отдъхне.
Накрая стигнахме до един трон, на който седеше женска фигура с цвят на мрамор и очи като диаманти. Държеше копие. Пурпурният халат ни се поклони и си замина.
— Живите не се допускат тук — каза богинята.
Гласът й беше като звън на камбанки. Очите ми се просълзиха само като го чух. Отне ми известно време, докато се съвзема достатъчно, за да кажа нещо, отчасти защото бях очаквал, че Мороулан ще се намеси. Накрая казах:
— Аз съм Влад Талтош. Това са Мороулан и Алийра. Ти си Келчор, нали?
— Същата.
Мороулан й връчи диска, дето му го дадоха коткокентаврите, тя го огледа за миг и каза:
— Разбирам. Добре, какво желаете?
— Първо — да напуснем — отвърна Мороулан.
— Само мъртвите напускат — каза Келчор. — И то рядко.
— А Зерайка? — настоя Мороулан.
Келчор поклати глава.
— Казах им аз, че е опасен прецедент. Все едно, това няма нищо общо с вас.
— Можеш ли да ни осигуриш храна и място за отдих, докато Алийра си възвърне силата? — попита Мороулан.
— Мога да ви осигуря храна и място за отдих — рече тя. — Но това е страната на мъртвите. Тук тя няма да възстанови силата си.
— Дори малко сън би помогнал — каза Алийра.
— Тези, които спят тук — каза Келчор, — не се събуждат отново като живи същества. Дори източняци — добави тя и ме изгледа с физиономия, която не можах да разгадая.
— О. Страхотно! — казах. И изведнъж се почувствах много уморен.
— Добре де, можеш ли да ни помогнеш някак? — попита Мороулан. Каза го почти умолително, което при други обстоятелства щеше да ми се стори много забавно.
Келчор се обърна към Алийра с думите:
— Пипни това. — И сведе копието си, също както Мъглата го бе направила за мен. Алийра го пипна без колебание.