Озърнах се към Мороулан и Алийра, които също бяха зяпнали Цикъла. На лицата им бе изписано благоговение.
„Шефе, келшът няма да трае вечно“.
„Вярно, Лойош. Благодаря ти“.
— Е, народе — рекох. — Каквото ще правим, давайте да го правим.
Те ме погледнаха, после се спогледаха, забиха очи в земята, после отново зяпнаха Цикъла. Никой не знаеше какво да правим. Обърнах им гръб и отидох да погледам морето.
Няма да твърдя, че ме измъчва погледът в очите на Райет в онзи последен миг — когато моргантската кама го прободе, — нито писъкът му, когато душата му беше унищожена. Заслужаваше си това, което го сполетя, и толкова.
Но така и не навикнах да пипам това оръжие. То е върховният хищник, то мрази всичко и щеше да е също толкова щастливо да унищожи мен, както и Райет. Моргантските оръжия ме плашат и никога няма да ми стане приятно да боравя с тях. Но май е част от работата ми.
Цялата работа обаче ми осигури два дни терзания на съвестта. Не заради Райет, както казах; но по някакъв начин ми наби една мисъл, която бях пренебрегвал повече от година: плащаха ми, за да убивам хора.
Не, плащаха ми, за да убивам драгари; драгари, които бяха направили живота ми мизерен повече от седемнайсет години. Защо вместо това да не им позволя да направят живота ми приятен? Лойош, длъжен съм да заявя, изобщо не можеше да ми помогне в това. Той притежава инстинкти на месояден и си е ловец по природа.
Всъщност не знаех дали си създавам оправдания, които един ден ще рухнат, или не. Но повече от два дни размисъл не можех да понеса. Успях да изтласкам тези мисли от ума си и честно казано, оттогава не са ме притеснявали.
Не знам, може и да ме притеснят някой ден, но тогава все някак си ще се оправя.
Не знам колко дълго стоях там, може би час, преди Мороулан и Алийра да застанат зад мен. После тримата погледахме прибоя още няколко минути. Зад нас, откъдето бяхме дошли, бяха Пътеките на мъртвите и Залите на Съда. Вдясно от нас, оттатък Цикъла, се простираше тъмен лес, през който минаваше спасителният изход — за някои от нас.
След малко Алийра промълви:
— Няма да си тръгна без Мороулан.
Мороулан каза:
— Много си глупава.
— А ти — още повече, щом си дошъл тук, след като си знаел, че няма да се върнеш жив.
„Сещам се за още един глупак, Лойош“.
„Още двама, шефе“.
— И така да е — каза Мороулан. — Но не е нужно да правиш начинанието безсмислено.
— Да, нужно е. Аз избирам така.
— Глупаво е да се самоубиваш само защото…
— Точно това ще направя. Никой, никой няма да жертва живота си за мен. Няма да го допусна. Или напускаме двамата, или оставаме двамата.
Отдясно полъхваше студен вятър. Натам бе родният дом. Поклатих глава. Мороулан не можеше да е толкова глупав, че да очаква здрав разум от един драгар, още по-малко от Господар на дракони. Но пък нали и той беше такъв.
— Връщай се, Влад — каза Алийра. — Благодаря ти за помощта, но ти изпълни задачата си.
Да, Мороулан беше Господар на дракони и драгар. Освен това беше надут и понякога ме дразнеше адски. Защо тогава не исках просто да го оставя? Но какво друго можех да направя? Нямаше как да се измъкна с него, а пък и не виждах полза от безсмислени жестове.
Мороулан и Алийра ме гледаха. Извърнах очи.
— Тръгвай, Влад — каза Мороулан. Не помръдвах.
„Чу го, шефе. Дай да се разкарваме оттук“.
Постоях така още около минута. Исках да се прибера у дома, но мисълта просто да кажа „довиждане“ на Мороулан и да си тръгна… ами, не знам. Не ми се струваше редно.
Прекарвал съм много безплодни мигове в размисли какво ли щеше да стане, ако точно в този момент ветрецът не беше сменил посоката и не бе довял вкуса на сол и мириса на водорасли.
Трупове и водорасли. Изкисках се наум. Да, мястото беше много подходящо за тази фраза. Кога я чух за първи път? О, да, на онзи тезгях. „При Ференк“. Когато пихме с Кийра.
Кийра. Точно така. Току-виж, че мога да го направя. Стига да има начин…
Вещерство?
Погледнах Мороулан и Алийра.
„Шефе, това е лудост“.
„Знам. Но все пак…“
„Дори не знаем дали сме на същия свят като…“
„Може би няма значение“.
„А ако има?“
„Шефе, имаш ли изобщо представа какво ще ти струва?“
„Ще трябва да ме носят“.
„Ако не стане, няма да могат“.
„Знам“.
Лойош млъкна, след като разбра, че всъщност не го слушам. Бръкнах в торбата си и намерих последното листо от келш.
— Какво има, Влад? — попита Алийра.
— Имам идея как да измъкнем Мороулан оттук. Готови ли сте да ме носите, ако се окаже, че не мога да вървя сам?