Стой буден. Продължавай да вървиш.
От време на време спирахме и Мороулан и Алийра си шепнеха по кой път да продължим. Мисля, че се бояха, че се въртим в кръг. Когато това се случеше, Лойош казваше: „Шефе, кажи им, че е натам“. Аз махвах с ръка в указаната посока. Предполагам, че по това време вече бяха свикнали да ми се доверяват. Боговете само знаят защо.
В един момент Мороулан каза:
— Чувствам се странно.
— Какво има? — попита Алийра.
— Не знам. Просто странно.
— Влад, все пак какво му даде?
Поклатих глава. Говоренето щеше да ми струва прекалено голямо усилие. Освен това какво му бях дал наистина? О, добре. Кръвта на богиня, според Кийра. Защо го бях направил? Защото единствената друга възможност беше да го оставя да умре.
Е, и какво? Какво толкова беше направил той за мен? Беше ми спасил живота, но това бе защото работех за него. Приятел? Глупости. Не и един драгар. Не и един Господар на дракони, най-малкото.
Тогава защо? Все едно, беше приключило. А и бездруго бях твърде уморен, за да мисля за това.
Продължавай да вървиш. Стой буден.
По-късно Алийра каза:
— И аз започвам да го чувствам. Дали да не отдъхнем?
— Ако спрем, Влад ще заспи и ще го загубим — каза Мороулан.
Този отговор, изглежда, се оказа достатъчен за Алийра, което ме изненада. Но пък защо се стараеха толкова да ме спасят? И защо бях толкова сигурен, че ще го направят? Те бяха Господари на дракони, а аз бях джерег; те бяха драгари, а аз — човек. Не виждах никакъв смисъл.
— Как си? — попита Алийра.
Не можех да й отговоря, но се оказа, че тя пита Мороулан. Той отвърна:
— Не знам как точно да го опиша. Все едно, че съм по-лек и по-тежък същевременно, а и въздухът е с различен вкус. Интересно, какво все пак ми даде?
— Ако се измъкнем от това — каза Алийра, — можем да го попитаме по-късно.
Стой буден. Продължавай да вървиш.
Горите продължаваха и продължаваха.
Убийството на Тадишат се оказа може би най-лесното нещо, което съм вършил. За лице, което си е създало толкова много врагове толкова бързо, ще помислите, че трябваше да е взел някакви предпазни мерки. Но той беше новак в ръководене на територия, а и предполагам, че беше един от онези, дето си мислят: „Това не може да се случи на мен“.
Имам новина за теб, скапаняко… може.
Винаги работеше до късно, преглеждаше счетоводните си тефтери, за да е сигурен, че никой не го е излъгал дори с един петак, и аз един ден просто влязох, докато ровеше из бумагите си, и се промъкнах до него с един стилет в ръката. Не ме забеляза, преди да застана точно пред него, а тогава беше много късно. Без проблем.
Докато му намерят трупа, вече се бях преместил в кантората му. Защо ли? Не знам. Май просто реших, че е по-добре да работя за себе си, отколкото за някой друг.
Не мога да си спомня кога напуснахме горите, но помня, че ме носеха през някаква пещера. Мороулан ми разправя, че аз съм бил посочил пътя към нея, тъй че не знам. Следващият ми ясен спомен е, че лежа на гръб, гледам драгарското оранжево-червено небе и чувам Мороулан да казва:
— Така. Знам къде сме.
След това трябва да е последвал телепорт, но за него нямам спомен и толкова по-добре.
Крейгар се присъедини към мен веднага след като взех нещата на Тагичатин и, за моя изненада и задоволство, Нийлар прояви по-голяма лоялност, отколкото бих очаквал от един бивш шеф. Разбира се, имах някои проблеми в началото, тъй като в организацията ми имаше няколко души, които трудно можеха да възприемат сериозно един източняк като шеф.
Убедих ги, без да убия никого от тях, което смятам, че е сериозно постижение. Всъщност нямах сериозни проблеми с ръководенето на територията си — докато едно лакейче, Квион, не издъни всичко.
Сетра Лавоуд, Чародейката, Тъмната дама на Дзур планина, ме изгледа изпод дългите си мигли. Зачудих се защо не ме попита какво съм дал на Мороулан и реших, че или се досеща какво е било, или знае, че няма да отговоря. Чувствах се войнствено, въпреки че не съм сигурен защо. Може би имаше нещо общо с това, че да се измъкна от Пътеките на мъртвите ми бяха помогнали самите Мороулан и Алийра, не знам.
Тези две важни особи бяха свършили разказа си и гледаха Сетра. Седяхме си доста удобно в библиотеката на Дзур планина. Чаз ни сервираше вино, мигаше много и мляскаше звучно.
— Доволна съм — най-накрая заяви Сетра. — Алийра, твоето присъствие е нужно на Империята.
— Дадоха ми да разбера — каза Алийра.
„А ние останалите какво, печена кетна ли сме?“
„Млъкни, Лойош“, казах, въпреки че бях склонен да споделя чувствата му.