— Кои — прошепна той, — кои са тези?
— Подозирам — измърмори Хейстанг, покривайки устата и носа си, — че те са били семейство, намерило подслон в това изоставено имение. Пътищата гъмжат от такива нещастници. — Джон махна ръка от лицето си и преглътна с мъка. — Това имение — промълви той — навярно има същата страховита слава като Борли — само малцина от местните селяни биха дръзнали да дойдат тук. Предполагам, че тези скиталци са сторили тъкмо това.
— Ала защо са ги убили?
— А защо не? — отвърна Джон. — Берингтън не е можел да ги остави да си заминат. Само Бог знае какво са открили те. На Майеле може би му е харесало да ги погуби. Едмънд, какво да правим?
Тамплиерът остана втренчен в уродливо разкривените трупове. Хейстанг повтори въпроса си. Дьо Пайен само поклати глава. Почувства студ по мокрото си от пот тяло и ги поведе обратно нагоре по стълбите. Щом стигна горе, той се взря в каменната плоча и в големите резета и ключалките, които я държаха здраво.
— Навярно са били убити, след като известно време вече са били пленници — промърмори той. — Вероятно наистина са открили нещо тук долу или другаде.
— Едмънд, ами нашите затворници?
Дьо Пайен се върна в гостната стая. Берингтън и Изабела бяха с вързани ръце и седяха отпуснато на столовете си. Трупът на Майеле, потънал в собствената си кръв, лежеше все така свлечен и подпрян на стената. Дьо Пайен заповяда и двамата пленници да бъдат претърсени. Не размени и една дума с тях. Избягваше дори само да погледне Изабела и нареди тялото на Филип да бъде изнесено, а злосторниците да бъдат изведени навън. Сетне прекоси двора, без да обръща внимание на писъците на Изабела, на проклятията на Берингтън и на въпросите, с които Парменио и Хейстанг го засипваха. В онази зловеща, неприветлива външна постройка той заповяда Берингтън и Изабела да бъдат избутани надолу по стълбите, а после и трупът на Майеле да бъда хвърлен при тях, изблъскан долу като торба с боклуци.
— Слезте долу! — заповяда им Едмънд. — Мастър Хейстанг, вземи двамина мъже. Претърсете стените и подовете, за да бъдете сигурни, че няма друг изход. — Рицарят извади меча си и отпусна острието върху рамото си. — Аз съм — промълви той — старши рицар от английския Орден на тамплиерите. Имам тази власт.
Хейстанг кимна. Сетне махна на Парменио и на неколцина от воините си да го последват. Дьо Пайен, все още положил оголен меч на рамото си, остана горе на пост до стълбището. Хвърли поглед към останалите мъже от свитата на Хейстанг, които, макар да бяха опитни войници, се взираха уплашени в кървавия тамплиер. Мястото криеше същия всепроникващ, смразяващ кръвта ужас като Борли — бе злокобно обиталище, което трябваше да бъде пречистено с огън. Изабела още крещеше и умоляваше, ала Едмънд се сети за кървавите петна в Борли, за злочестия труп на онова нещастно момиче в изоставената църква край Лондон, за гърчещия се в агония Мърдак. Затвори очи. Хейстанг и останалите се върнаха при него. Не бяха открили друг изход. Дьо Пайен нареди каменната плоча да бъда свалена и настоя сам да пусне резетата в ключалките им. Остави двама постови и се върна в двора, където повика петимата слуги — трима мъже и две жени. Приближи се към тях и се вгледа в лицата им, ала не хареса онова, което видя в тях.
— Несъмнено вие сте служили на Берингтън и преди. — Едмънд не разбра техните забързани, отчаяни отговори, ала Парменио и Хейстанг преведоха оправданията на хората, че били невинни. Рицарят отново внимателно изучи лицата им, докато яростта от битката му вече чезнеше. Жегна го съчувствие, но все пак тези хора бяха прислужници, приближени на своите тъмни, зловредни господари. — Събличайте се! — заповяда им той.