Парменио преведе повелята му.
Петимата пленници се подчиниха и застанаха голи само по набедреници и окъсаните плащове, които Дьо Пайен даде на двете жени. — Вземете ги — нареди той — и си вървете! — Петимата бяха избутани през портата, а наемниците на Хейстанг шляпнаха задните им части с плоското на мечовете си. — Могат да вървят до близкото село — измърмори Едмънд, — да потърсят каквито подслон и утеха успеят да намерят.
— Ами тези? — попита Хейстанг и посочи към шестимата главорези, наети от Берингтън в Лондон, двамина от които притискаха нанесените им рани.
— Отведи ги обратно в Лондон — отвърна Дьо Пайен. — Разпитай ги. Може би ще издадат и други, ще изкорениш още от тяхното сборище. — Той положи плоското на меча си върху рамото на един от пленниците. — Открий кой ме нападна в Куийнсхайт. Дали някои от тези тук са участвали в онази кървава свада? Дали са ме проследили до дома на Алиенора и са я убили, както са им наредили господарите им? Нещастна жена, бе покосена така жестоко единствено заради онова, което можеше да ми разкаже. Или — Едмънд вдигна меча си — ги предай на пристава. Нека ги обеси! — Той се извърна и отново влезе в гостната. — Вие не можете да останете тук — Едмънд предупреди Хейстанг. — Ти и хората ти не трябва да ядете или пиете нищо тук. Нека сега претърсим имението.
Беше се мръкнало, преди Дьо Пайен, който сега се усещаше изнурен, да се срещне с Парменио и Хейстанг обратно в дневната. Въпреки пращящия огън, танцуващите пламъчета на свещите и пъстроцветните гоблени, помещението си оставаше мрачно място, в което се чувстваше присъствието на скрито, бдително зло. Един от постовите дойде и разказа, че Изабела продължавала да пищи и да моли за милост. Дьо Пайен заповяда на пазачите да се сменят с други и после с върха на меча си разбърка вещите, които той заедно с останалите мъже бяха открили в различните стаи. Приклекна долу и вдигна малко ковчеже, претъпкано с перли, елмази и всякакви други драгоценни камъни. Взе кесиите и торбичките, пълни със златни и сребърни монети от Светите земи. Разгледа подноса с гърненца и гарафи в сандъка на Изабела — някои от тях бяха пълни с парфюм, ала други пръскаха зловреден, гибелен аромат.
— Достатъчно доказателства има — Парменио коленичи до него. — Никой беден рицар тамплиер не може да бъде толкова заможен. Ето заради това се е разразило отвратителното клане в Триполи.
Дьо Пайен кимна и се обърна към останалите вещи — псалтир, обшит с черна кожа, чиито жълтеещи страници бяха изпъстрени със странни знаци и заклинания, разкривен кръст, древен нож от обсидиан, малки фигурки на крилати, подобни на дракони същества, амулети, украсени със заплетени резби. Бе видял достатъчно.
— Не се съмнявам — прошепна му Хейстанг, — че моите момчета са задържали малко от парите за себе си.
— Заслужили са ги — каза му Едмънд. — Отведи пленниците обратно в Лондон, мастър коронер. Предай тези богатства на новия магистър на ордена. Ще речеш, че са дар, кърваво приношение. Поискай да се отслужи литургия.
— Ами ти? — попита Парменио.
Дьо Пайен не обърна внимание на въпроса и вдигна меча си.
— Отседни в някоя гостилница, може би в онази, която подминахме по пътя, водещ към долината. Използвай част от парите, за да се разплатиш, не се скъпи за нищо, позабавлявайте се и чакайте да се присъединя към вас.
— Кога ще бъде това?
— Ще разберете. Ще остана да бдя тук, докато братът и сестрата Берингтън не умрат.
— Ти успя — усмихна се Парменио. — Светият отец и великият магистър ще бъдат доволни. Ти наистина си воин на Бога, а така също и учен, проницателен като служителите в тайния архив на папата.
— Така ли? — усмихна се и Дьо Пайен.
— Какво? — Тиери рязко отстъпи назад, когато Едмънд отпусна меча си на рамото му — окървавеното острие едва-що не докосна врата му.
— Наистина ли успях? — Хейстанг си пое рязко дъх. Парменио понечи да се отдръпне назад. Дьо Пайен обаче натисна меча. — Значи аз съм ученикът, възхваляван от своя учител. Така ли е?
— Какво говориш?
— Ти, хитър генуезецо! Ти последва същата пътека като мен и достигна до същите заключения, ала много по-рано, много по-бързо, защото си знаел повече от мен.
— Аз… Аз…
— Замълчи. — Рицарят се усмихна повторно. — Въпрос на логика, мастър Парменио. В твоите очи аз бях меч, ала трябваше да почакам, преди да бъда използван. Ти изпълняваш заповедите на папата да издирваш злосторници, ала имаш и други, по-тайни повели. — Парменио примигна. Той отвори уста и шумно изохка, когато Дьо Пайен натисна още повече меча. — Тъкмо твоите тайни повели те отведоха първо в Светите земи, а после и тук. Дали нашият велик магистър Монбар наистина е бил така загрижен за крал Стивън?