— Значи Уокън е избягал? — рече Парменио. — Господарю Ричард, преди обсадата на Аскалон вашият велик магистър ни изпрати със заръка при Низам, халифа на асасините в Хедад. Той ни разказа, че Уокън го бил навестил там — Тиери прочисти гърлото си. — Но онзи Уокън, който е отишъл там, е бил само един скитащ просяк. Нима е бил същият мъж, който е организирал такова драматично бягство?
Берингтън въздъхна шумно. Дьо Пайен не се издаде. Беше решил, че така е най-добре. Нямаше да разкрие какво му бе казал Низам — че Уокън е бил целеустремен мъж, зает с кобните си дела. Още повече, че това, което халифът му бе казал, съвпадаше с описанията на Берингтън, според които Уокън бе опасен противник.
— Не знам — отвърна Ричард. — Господарю Парменио, чувал съм за теб. Ти познаваш асасините. Дали са ви казали истината? Дьо Трамле все пак подозираше, че са замесени в убийството на граф Реймон.
— Прочетох отговора на халифа — намеси се Монбар. — Твърди, че той и хората му нямат нищо общо с онова, което се случи с граф Реймон. Предлага Трамле да сложи в ред собствения си дом, преди да се бърка в чуждите. Е, отговорът е дипломатичен, тактичен, пълен с хвалебствия и съпроводен с дарове, ала посланието му бе достатъчно ясно.
Дьо Пайен забеляза, че Тиери е възбуден и измъчван от въпроси. Въпреки цялата подкрепа, която му бе оказал в Аскалон, генуезецът си оставаше загадка. Какво бе търсил в Хедад? Знаел ли е за посещението на Уокън там?
— И защо аз бях пратен в Триполи? — попита Майеле.
— По две причини! — отвърна остро Монбар. — Първо, защото си англичанин. Беше срещал Уокън, може би щеше да го познаеш. Второ, ти си побратим на Дьо Пайен.
— Признавам — разпери ръце Едмънд, — че се съмнявах в мотивите на великия магистър да ме прати в Триполи и после в Хедад.
— Не, не — Монбар поклати глава. — Господ да дари покой на Трамле. Понякога той постъпваше глупашки, можеше да бъде много самонадеян и прибързан, ала те ценеше, господарю Едмънд. Ти беше пратен при Низам първо, защото беше в Триполи, и второ — като знак за почит — твоето име е почитано не само от християните, но и от нашите врагове.
— Ала е имало кръвна вражда — обяви Парменио — между Низам и семейството на Дьо Пайен. Трамле го е знаел.
— Да, знаеше, и това е другата причина, поради която прати Едмънд. Той знаеше всичко за кръвната вражда — знаеше, че лорд Юг по време на набезите бил пощадил живота на жената на Низам и на детето в утробата й. Знаеше, че Дьо Пайен ще бъде в безопасност в Хедад, че никаква беда няма да го сполети. Това беше знак за доверие. Едмънд, по някакви причини семейството ти никога не е говорило с теб за враждата. Трамле сигурно е узнал това и не би ти разкрил истината, освен ако ти не бе отказал да отпътуваш. В края на краищата той обаче знаеше, че ти ще бъдеш в безопасност там.
Помещението потъна в тишина. Всички седяха заслушани в звуците, долитащи отвън: ревът на рог, цвиленето на кон, чаткането на копита, виковете на слугите, смеховете около кладенеца, откъдето вадеха вода. Дьо Пайен се вгледа в Монбар. Великият магистър изглеждаше измъчен и изнурен. Едмънд се зачуди какво от всичко това бе истина. Дали Уокън беше вещер, магьосник, чародей? Възможно ли бе да е опитал с лъжа да се освободи от обвиненията, ала след като го бяха арестували, да е показал истинската си същност? Онова, което бе казал Берингтън, имаше смисъл. Много малко бяха хората, които дръзваха да нападнат тамплиерски пратеници, и със сигурност не биха посегнали на рицар тамплиер и двамина сержанти. Навярно Уокън бе имал последователи в града, мъже и жени, верни на него, както федаините бяха предани на Низам. Ами Парменио, каква бе неговата истинска роля? Защо Дьо Трамле, а сега и Монбар, бяха приели генуезеца в тайния си съвет? Дали той бе виновен за онази арбалетна стрела отвън Аскалон? И все пак, като си помислеше, онази стрела явно бе пусната по-високо, а Парменио бе спасил живота му в града. Ами Берингтън, Майеле и Уокън? Те имаха доста общи неща помежду си. И тримата бяха английски рицари, бяха се сражавали в гражданската война на страната на противниците на крал Стивън, зачислени в свитата на онзи Мандевил, графа на Есекс. Дьо Пайен бе изказал на глас мислите си. Берингтън се усмихна, а Майеле само сви рамене.