— Моят баща — започна той едва чуто, — се присъедини към Първия кръстоносен поход. Чували ли сте историята? Той изоставил кръстоносците пред Антиохия и се завърнал у дома. Може би това е част от някакво проклятие…
— Нищо подобно, ваша светлост — прекъсна го Мърдак. — Вашият баща се поправи. Той умря като истински християнски воин в битката при Рамала. Вижте, Мандевил — той бе прокълнат. — Дьо Пайен се озърна към Майеле, който му се усмихна и му намигна. — Мандевил — повтори Мърдак, — самозваният граф на Есекс, клетвопрестъпник, богохулник, вещер…
— Детски приказки — намеси се Майеле.
— Правел е черни жертвоприношения — настояваше на своето Мърдак. — Ти, Майеле, си се сражавал за Мандевил.
— Както и аз за кратко време — заяви Берингтън, — както и много рицари, които сега лагеруват край замъка Гифорд. Нали така, ваша светлост?
Стивън кимна в съгласие.
— Така е, така е — измърмори той. — Мандевил си спечели зловеща слава. Той плячкосваше манастири и абатства. — Кралят посочи към Берингтън. — Значи си се сражавал известно време за него и си напуснал отвратен. Така ли? — Ричард се усмихна утвърдително. — Сега си спомням — продължи Стивън, — че ти си спечели име на най-почтен рицар. Монасите в Или твърдяха, че си ги защитил от графа. Ала — кралят вдигна бокала си — някои от другите били същи дяволи.
— Половината от свитата ми — пошегува се Юстъс — сякаш са слуги на сатаната. Не се боят ни от Бог, ни от човек. Ваша светлост — той направи жест по посока на архиепископа, — вие знаете това. Мандевил беше велик граф, бе воин. Хиляди се стичаха под знамената му.
— Както и много чародеи, магьосници и вещици.
— Някога Мандевил бе мой най-пламенен и предан поддръжник — вметна кралят. — Направих ужасна грешка. Затворих го, защото бе набеден за заговор срещу мене. Мандевил се разбунтува.
— Той ограбваше църкви — Мърдак премина на латински. — Оплячкоса големи манастири като Рамзи и Или в мочурищата на Източна Англия. Ваша светлост, той умря отлъчен, с тяло и душа, прокълнати да отидат в ада, и затова ковчегът му все още е провисен на вериги от едно дърво в онова гробище в Холбърн. Орденът на Храма трябва да внимава — Хенри Мърдак изгуби вид на набожен духовник — сивкавото му лице имаше безмилостно изражение, а на устните му изби пяна.
— Ваша светлост, ваша светлост — успокои го Нортхемптън, нетърпелив да разсее напрежението, — много мъже се сражаваха за Мандевил и за другите велики лордове. Сега Уокън е опасността. Той питае лоши чувства както към короната, така и към собствения си орден. Тамплиерите се отнесоха с него като с отстъпник. Нашите гости са тук, за да го издирят. И така — той потупа по масата, — служителите в съкровищницата и архива направиха подробно проучване, ала откриха много малко за Уокън освен факта, че е притежавал имението Борли в Есекс…
— Махай се! — викна Юстъс на един прислужник, който бе отворил вратата. Принцът скочи на крака, грабна чиния, пълна с кокали, и я запрати към вратата.
Кучетата на краля, които се бяха настанили край един мангал, веднага скочиха и се сборичкаха шумно за кокалите. Юстъс грабна войнишкия си колан и отиде при тях да ги бие, ала Санлис го хвана за ръката, сетне му заговори тихо и внимателно го настани обратно на стола отдясно на баща му. Дьо Пайен наблюдаваше напрегнато. Юстъс бе прекалено сприхав, дали не страдаше от умствена болест? Спомни си дочутите истории, че макар крал Стивън да се радваше на популярност, някои духовници — и по-специално архиепископът на Кентърбъри и светият отец, бяха дали ясни указания Юстъс никога да не бъде коронясван като негов истински наследник. Папата бе непреклонен по този въпрос, решен да прекрати гражданската война. Ако Стивън спечелеше, тогава навярно Юстъс можеше да бъде коронясан, ала ако кралят бъдеше разгромен, военните трофеи и короната на победител щяха да идат при Хенри Фицемпрес. Изучавайки лицето на принца с изписано по него гняв, бялата пяна по устните му и скоростта, с която изпразваше чашите с вино, Дьо Пайен разбираше нежеланието на лордовете да служат на такъв господар. Юстъс можеше и да има слава на безстрашен в битка, ала…