Майеле го докосна по ръката:
— Беосис? — прошепна той.
Английският магистър се беше полуизправил, като че притеснен от избухването на Юстъс. Той стискаше масата и плъзгаше спускаше ръка между корема и гърдите си. Лицето му бе посивяло, капчици пот бяха избили над веждите му, очите му се изцъкляха, бе отворил широко уста в опит да поеме дъх. Дьо Пайен наблюдаваше с ужас как Бозо размахваше ръце, докато се давеше и задушаваше.
— В името на Бога! — ревна Юстъс.
Останалите гости се размърдаха, а Беосис се строполи на земята, разтърсен от свирепи гърчове — ръцете и краката му се мятаха, а главата му се блъскаше в пода. Смущението нарасна. В трапезарията се втурнаха слуги. Извикаха лечителя на приората, ала на Бозо вече не можеше да се помогне. Приорът дойде, когато магистърът на английския орден се сгърчи за последен път. С нахлупена качулка и епитрахил около врата, свещеникът бързо помаза умиращия мъж и произнесе с висок шепот опрощаващите думи на последното причастие. Парменио отиде до стола с облегалка от черна кожа, на който бе седял Беосис. Взе бокала за вино и водната чаша и ги подуши, сетне сбърчи нос и остави бокала настрана. Седеше и гледаше как Бозо умира, докато приорът довършваше работата си.
— Удар? — попита Юстъс.
— Отрова! — Парменио вдигна бокала. — Зловредна и зловонна.
Дьо Пайен отиде при тях и вдигна чашата. Бе полупразна. Забеляза мъничките зрънца на някакъв прах, смесен с утайката, помириса я. Хубавото червено вино бе силно, ала имаше и по-остра нотка, като на лекарството, което веднъж му бяха дали, докато имаше треска. Бутна чашата настрани. Кралската свита, разтревожена от вестите, се изсипваше в приората, нахлуваше в трапезарията, а Юстъс викаше на хората и им заповядваше да излязат.
— Каква отрова? — Стивън не се бе помръднал от стола си.
— Каква отрова? — повтори и приорът, бършейки ръцете си с кърпа, взета от близкия леген за умиване. Махна към Парменио и лечителя, които изследваха всяка гарафа, чаша и стомна на масата. — Ваша светлост, в нашата лечебница има всякакви билки. Градините ни изобилстват от минзухари, беладона, напръстник, двуцветна момкова сълза…
— Кой може да го е направил?
Приорът и лечителят вдигнаха рамене и поклатиха глави. Юстъс разгневено им махна да си ходят. Когато те си тръгнаха, принцът повтори въпроса си.
— Небеса! — възкликна Майеле. — Ако знаехме кой е виновен…
— Седях отляво на Беосис — Юстъс продължи, сякаш въобще не бе чул Майеле. — Ти — той кимна към Изабела — отдясно на него.
— Той не е ставал от мястото си — отвърна генуезецът. — Ръката му постоянно бе на бокала. Никой не се е доближавал до него.
— С изключение на слугите — заяви Филип. — Бях срещу него. Заклевам се, че никой не се е доближил достатъчно близо, че да сложи отровата в чашата му.
— Да — Парменио вдигна собствената си чаша, помириса я и отпи.
Юстъс забърза към вратата и завика приора, а Тиери поклати глава.
— Който и да е виновникът — промълви той, — отдавна е изчезнал, убеден съм.
— Трябва да наредим да отнесат трупа — заяви Берингтън.
„Беосис ли бе нарочената жертва?“ — запита се Едмънд. Или бе станала грешка? Нима кралят бе този, който трябваше да изпие отровата, или може би принцът, или Бозо бе убит заради положението си?
— Нашият орден — Дьо Пайен изказа гласно тревогите си, — владенията ни в Англия. Кой ще бъде сега магистър?
— Аз — Берингтън сви рамене. — Аз съм най-опитният рицар. Ще отнеме време да се свика съветът в Англия и още повече време, докато известим великия магистър в Йерусалим.
Той взе плащ от една закачалка на стената. Дьо Пайен му помогна да покрие трупа на Беосис. И в живота лицето на Бозо не бе хубаво, ала сега то бе изкривено в гримасата на ужасна смърт: очите бяха полузатворени, жълтеникави изпочупени зъби се виждаха в зяпналата уста, пяна се стичаше по брадичката му.
Приорът, повикан повторно от Юстъс, сега влезе отново в трапезарията. Бе уплашен — едва ли можеше да помогне дори с обяснението кои слуги какво поднасяха. Кралят прекрати разпита и нареди трупът да бъде отнесен. Дьо Пайен погледна Изабела. Тя седеше, стиснала чашата си, с напрегнато и пребледняло лице, а устните й се движеха като че в беззвучна молитва. Той се доближи до нея и постави ръка на рамото й. Тя му се усмихна боязливо, ала това, което впечатли рицаря, бе не толкова страхът й, колкото нейната решителност.