Парменио закима ожесточено в знак на съгласие. Откакто бяха напуснали Уолингфорд, той бе станал още по-потаен и затворен.
— Е? — настоя Едмънд. Майеле просто се усмихна, сякаш се наслаждаваше на някаква несподелена шега. Изабела седеше на покрития с чимове парапет и разглеждаше гривните, които красяха китката й. — Защо? — Дьо Пайен изкрещя на Берингтън. — Защо сме тук? Тези грабежи? Ние сме тамплиери, не gregarii, не някакви мръсници!
Парменио отново се съгласи с него. Майеле се извърна, а Изабела покри лице с ръце.
— Нямаме избор, Едмънд, ти знаеш това — Ричард отиде до него и стисна рамото му. — Както ви казах и преди, ние донесохме ужасяващо предупреждение на краля. Нямаше как да пренебрегнем молбата му — отказът да придружим неговия жесток син щеше да навреди на интересите ни.
Дьо Пайен понечи да спори, ала в края на краищата не му остана друго, освен да се примири. Като се върна във варосаната си бяла стаичка, той приседна на крайчеца на леглото и се втренчи в пъстрия гоблен на стената, изобразяващ мъченията на свети Едмънд.
— Заблуди — прошепна той, спомняйки си думите на Низам, — преследваме заблуди. Каква е действителността? Уокън или нещо друго?
Сетне се съблече, легна в постелята и се унесе в сън, все още чудейки се какво трябваше да бъде сторено. По-късно през деня го събудиха. Светлината, нахлуваща през стреловидния прозорец, вече бе приглушена. За момент той не можа да осъзнае, че по вратата се тропаше и Парменио викаше името му. Сетне си припомни къде се намираше и припряно надяна дългата си туника, нахлузи ботушите, грабна колана с меча и остави стрелите. Генуезецът, който дишаше тежко, му махна:
— В името на свети Едмънд, ела. Принцът…
Дьо Пайен последва Тиери извън къщата за гости, двамата заобиколиха и влязоха в двора, където Юстъс с изваден меч крещеше на абата, който стоеше непоколебимо пред него, поклащаше глава и се прекръстваше от време на време, за да се защити от явното богохулство на принца. Берингтън и Майеле стояха вляво от него. Изабела, която до сега бе седяла на ниската каменна ограда, стана и се доближи до Едмънд с пръст на устните.
— Принцът — прошепна тя — иска да изпразни хамбарите на абатството.
— За Бога! — изрева Юстъс и размаха юмрук срещу абата. — Ще си получа запасите, които ми се полагат.
Той хукна нанякъде, сипейки заплахи, крещейки на застаналите в сенките на двора Мърдак и Нортхемптън да го последват. Сетне спря, извъртя се, стисна дръжката на меча, прибран в украсената със сърма ножница, и се втурна обратно към духовника. Дьо Пайен почти извади собствения си меч, Парменио попипа камата си, а Берингтън забърза напред, докато принцът напредваше застрашително. Игуменът не се помръдна, стиснал с ръка кръста на гърдите си. Юстъс спря, изгледа го ядно, после ненадейно избухна в смях. Потупа абата по рамото, отстъпи и направи подигравателно движение, наподобяващо благословия. Нортхемптън и Мърдак също дойдоха бързо, ала настроението на Юстъс вече се бе променило.
— Спокойно, милорди — викна той. — По-късно в моите покои ще проведем съвет в тесен кръг.
Той им махна да се оттеглят, сетне хвана за ръка игумена и го поведе през двора, говорейки му меко, сякаш бяха най-близки побратими.
Дьо Пайен наблюдаваше как се отдалечават, все още положил ръка на дръжката на меча си. Берингтън и останалите тръгнаха нататък.
— Принцът е луд — прошепна Едмънд. — В името Божие, Берингтън, Майеле, в каква бъркотия попаднахме. Всеки храст е заплаха. Всяка дума може да е проклятие. Черен дим на фона на синьото небе. Къщи и колиби, горящи като клади в това море от зеленина.
— Затова напуснахме Англия — заговори тихо Изабела. — Едмънд, това, което виждаш, не е така жестоко като онова, което ние видяхме.
— Homo diabolus homini — човек за човека е дявол — измърмори Берингтън. — В останалите графства не бе по-добре: нападащи ездачи, мародери, огън и желязо…
— И ето ни и нас — поклати глава Едмънд, — би трябвало да преследваме магьосник, който изглежда не по-истински от блатно привидение. Трябва да си тръгнем. Беосис е мъртъв, убит. Трябва да се върнем и да известим великия магистър за случилото се. Това е непоносимо.
— И Монбар ще рече — каза Берингтън, — че не сме изпълнили заръките му. Че сме застрашили целите на тамплиерите в Англия. Не забравяй, Едмънд, че сме тук, именно защото той ни изпрати.
Дьо Пайен погледна към Парменио. Генуезецът стоеше с ръце на кръста, вперил поглед в земята.
— Какво да правим? — промълви тамплиерът.
— Какво да правим? — повтори като ехо Парменио. — Не е чудно, че светият отец в Рим не иска Юстъс да бъде коронясан, както не го искат и много английски епископи. Ще следваме безмилостния мъж с жестоко минало и кратко бъдеще. — Той вдигна поглед. — Разбирам те, Берингтън, ала и Едмънд е прав. Не можем вечно да препускаме по английските пътища и да търсим Уокън.