— Ала сигурно сме близо — заяви Ричард. — Смъртта на Беосис го доказва.
— Нищо не доказва — сопна се Дьо Пайен, — с изключение на това, че някой отрови Беосис.
Лицето на Берингтън се изопна, а очите му се присвиха още повече. Той поклати глава.
— Как бе убит Беосис? Някой видял ли е някого да се навежда и да сипва тази зловредна отвара във виното му? Ако имаше нещо такова, някой все щеше да забележи. Не, той бе убит по много ловък и хитър начин, от Уокън или някой от последователите му. — Берингтън помълча, после продължи: — Възможно е Уокън да е виновен. Ала ние сме тук, за да попречим някому да навреди на короната. — Ричард пое дълбоко дъх. — Ако такова нещо стане и ние се провалим, тогава може би ще помислим да се оттеглим. Но дори и така да се случи, смъртта на Беосис създава нови проблеми. Не мога да напусна нашите владения в Англия по време на такъв смут.
Дьо Пайен тръгна през двора. Спря пред издялана в стената фигура на гущер и се вгледа в нея — влечугото пълзеше по стъбълцето на един крин нагоре към цвета, всяко листенце от който представляваше човешка душа. До него надничаше чудовище с муцуна на прасе и маймунски уши. Повеят разнесе слабите звуци на арфа и млад, чист глас запя възхвала на Девата.
— Трябва да изчакаме — извика Берингтън, — трябва да изчакаме още малко. Принцът трябва да се завърне в Лондон, в Уестминстър. Дотогава може и да сме изпълнили дълга си.
Дьо Пайен само сви рамене в съгласие. Излезе от манастирския двор и отиде в църквата на абатството, където се наслади на съкровищата й и най-вече на една картина, изобразяваща петнайсетте предзнаменования, които според свети Йероним щяха да предшестват Страшния съд. Драматични, ужасяващи душата събития, обрисувани с живи цветове: продънването на планините; прииждането на огромните талази; звездите, падащи от небесата, разбиващи се на земята, обгърнати от пламъците на пъкъла. След това Дьо Пайен посети и параклиса на Светата Дева и параклиса на света Ана. Постоя малко там, преди да излезе и да тръгне по обрамчената с дървета пътека към „Малкият рай“ — градинка, наредена в концентрични кръгове, пълна с прелестни и разнобагрени цветя. Седна на парапета, покрит с чимове, пред малък фонтан, изваян във формата на пеликан, заровил човка в перушината на гърдите си, от който бълбукаше вода. Чу някакъв звук. Лейди Изабела, облечена в кафеникава рокля, поръбена с бели ширити на китките и шията, скрила красивото си лице под воал, бавно се приближаваше по пътеката. Скоро тя седна до него и хвана пръстите му, а когато почувства напрежението му, го стисна още по-силно.
— Едмънд, Едмънд — устните й бяха така близо, че той можеше да усети уханието в дъха й. — В името на небесата — подразни го тя, — смели рицарю, успокой се. Не съм безмилостна красавица. — Той се извърна. — Всички искаме това да свърши — промълви тя. — Уокън ще бъде издирен и убит. — Тя се обърна, за да го погледне право в очите, белите й пръсти бяха нежни, а маншетът на роклята докосваше меко шията му.
— Никога не се доверявай на войник…
Дьо Пайен се извъртя и зърна Берингтън и Майеле, които тъкмо влизаха в градинката.
— Да не би да ме следите, рицари? — подразни ги Изабела.
— Не, сестро, ала братята на свети Бенедикт го правят — те ми казаха къде да те открия.
— Къде е Парменио? — попита Дьо Пайен, бързайки да смени темата.
— Скита някъде, както винаги — Майеле приклекна и присви очи към Едмънд. — Знаеш ли, Едмънд, не вярвам на генуезеца. Появи се като някакво духче в Триполи и оттогава насетне така и не е обяснил присъствието си тук. — Той замлъкна, когато камбаната на абатството заби шумно, оповестявайки тревога.
Дьо Пайен скочи на крака. Над звъна на камбаните и стените на райската градинка се понесоха тревожни викове и крясъци. Берингтън се втурна обратно по пътеката, а останалите го последваха. Минаха през портичката и спряха, когато един брат с потно лице, останал без дъх, сграбчи ръката на Ричард и му каза вестите на трудноразбираем език.
— Принцът, и Нортхемптън, и Мърдак — завика и Парменио, който тичаше към тях с разкопчана дреха и риза, плувнала в пот. — И тримата — ахна той, — убити са!
— И тримата! — ахна и Едмънд.
— Господ да им дари мир — избълва Тиери. — Принцът и Нортхемптън са били отровени. Вече са мъртви. — Той размаха ръце. — Мърдак бере душа, отведоха го в лечебницата. Лечителят на абатството преглежда бокалите за вино. Най-добре е да дойдете.