— Той е напълнил двата бокала, а също и своя. Принцът и Нортхемптън заявили, че са жадни. Пресушили чашите си и настояли да им ги напълни повторно. Негова светлост се подчинил и отпил от своята. Малко след това почувствал първите симптоми, а на принцът и графът изведнъж много им призляло. И двамата викали, че се задушават. — Абатът потупа студената, изпъстрена с вени ръка. Мърдак прошепна още нещо. — Той разказва същата история за донасянето на виното — игуменът въздъхна. — Не е помирисал нищо особено. Сега иска да бъде далеч от тук, да бъде отведен в любимото си имение в Дорсет.
Този ден и онези, които го последваха, бяха изпълнени с трескава дейност. Дьо Пайен, благодарение на съкровищницата на абатството, се спогоди с наемниците на принца да се оттеглят на юг и да се присъединят към краля в Лондон, като оставят малоброен отряд, който трябваше да бди над мъртвите. Двата трупа бяха измити и балсамирани, над тях бяха прочетени молитви, а сетне ги положиха пред олтара на абатството. Вестоносци заминаваха и пристигаха. Кралят, потресен и разярен, много внимаваше да не стовари вината някому, а в писмата му се казваше, че сега бил въвлечен в сложни преговори с Хенри Фицемпрес. Той даде и подробни наставления на тамплиерите как да се погрижат за тялото на сина му, което трябваше да бъде отнесено с цялата подобаваща тържественост в семейната гробница в абатство Фавършам в Кент, където бе погребана и майката на Юстъс.
В абатството и сред хората на принца се ширеше мълвата, че вторият син на Стивън — Уилям от Булон — щял да бъде следващият пряк наследник. Няколко дни по-късно провъзгласяването на примирието между Стивън и Хенри Фицемпрес пропъди тези слухове. Двамата владетели бяха положили важни клетви. Стивън щеше да остане крал, а Хенри Фицемпрес щеше официално да бъде осиновен като негов наследник. Плъзнаха догадки. Със свъсено от тревога лице Берингтън свика другарите си, за да обсъдят вестите. Майеле иронично отбеляза, че смъртта на Юстъс едва ли бе могла да се случи в по-удобен момент, нито пък тази на пламенния привърженик на Стивън Нортхемптън, пък какво оставаше да се говори за ужасната болест на архиепископа на Йорк, който бе на смъртно ложе. Всички неохотно се съгласиха, че загадъчният и потаен Уокън бе осъществил най-успешно отмъщението си срещу Стивън и неговото семейство. Ненадейната промяна вече се усещаше. Абатът бе пратил вестоносци, които да отнесат поздравленията му на принц Хенри. Берингтън рече, че и той ще постъпи така, за да спечели благоволението на новия владетел за Ордена на Храма.
— Приключихме тук — заяви им той.
— Приключихме ли? — излая в отговор Майеле.
— Размислих над онова, което Едмънд каза преди време — рече Ричард. — Какво повече можем да направим? Аз мога да продължа с издирването на Уокън. Предлагам Едмънд и Парменио да бъдат пратени обратно в Светите земи, за да отнесат писма на нашия магистър в Йерусалим, описващи събитията тук. Аз ще остана, за да организирам делата на Храма, да се свържа с отделните братства и — той се усмихна леко — да се присъединя към всички останали, като поднеса почитанията си на новата звезда, изгряваща на източния небосклон.
— Ами аз, братко? — попита Изабела. — Ако желаеш, мога да съпроводя Едмънд… — Дьо Пайен остана мълчалив, потънал в мисли. Изкушаваше се да се съгласи с казаното от Берингтън, ала му бе и неприятно, че го използваха като вестоносец. — И аз мога да отпътувам — повтори Изабела.
— Ако пожелая да замина — отвърна Едмънд.
— Ако той трябва да замине — додаде Парменио.
Бяха насядали в градинката „Малкият рай“. Генуезецът се изправи рязко на крака, очевидно неспокоен.
— Братко? — въпросително рече Берингтън.
— Не съм ти брат — отвърна Тиери. — Аз, ние, ти, Едмънд, ние всички заедно имаме заръка да заловим Уокън и злосторниците, които са се присъединили към сборището му, както и да ги убием до един. Това са заповедите на великия магистър.
— Но — отрони Берингтън — аз мога да продължа с търсенето. Майеле може да ми помага. Преди време и двамата с Едмънд заявихте, че искате да заминете. Мислех, че това ще е добро решение.