Глава девета
Крал Стивън се върна със слава в Лондон.
Най-сетне Едмънд стигна друга поляна и повеят донесе далечния звън на тежките камбани на абатството. Реши да се върне обратно по същия път. Слънцето блестеше в очите му, искрящо между преплетения балдахин на дърветата. Стигна мястото, където бе нахранил децата, спря и погледна надолу тъкмо когато плясъкът на крилете на някаква птица го стресна. Ръката му литна към меча, когато арбалетната стрела профуча край лицето му, а перцата в края й едва-що не бръснаха кожата му. Още една стрела изсвистя над главата му. Той дръпна юздите и конят му заотстъпва. Трета стрела прехвръкна като някаква смъртоносна птица и се заби в шията на животното, като го накара да зацвили и зарита, преди да рухне в агония. Дьо Пайен измъкна стъпалата си от стремената и припълзя настрани, докато конят се мяташе в предсмъртни мъки. Озърна се. Левият крак го болеше, а гърбът и ръцете му бяха натъртени от падането. Той измъкна и камата, и меча си, и натъжено погледна коня — беше добър жребец, а сега лежеше проснат в локва кръв с потрепващи крака. Едмънд се взря напред и различи движещи се сенки. Това не бяха обикновени бандити, въоръжението им би било прекалено оскъдно, за да нападат рицар в пълно снаряжение. А и засадата бе добре подготвена. Бяха го причакали на връщане, точно когато очите му щяха да бъдат заслепявани от слънцето. Опитни главорези, наемници, убийци, вероятно четирима или петима — стрелите бяха пуснати мълниеносно една след друга. Докато той се опитваше да стигне едно дърво, за да прикрие поне гърба си, папратта запращя и се раздвижи. Убийците се приближаваха. Изневиделица зави рог — дълъг, протяжен рев. Храсталаците зад Дьо Пайен зашумоляха. Сгрели изфучаха над главата му, насочени срещу скритите му нападатели. Рогът отново изрева. Мъже, въоръжени с копия и тояги, се провираха сред дърветата от двете му страни. Един от тях се извърна и забърза към рицаря с вдигната ръка в знак на мир.
— Pax et bonum, тамплиере.
Съдейки по тъмната роба на човека, кръста, провиснал на връв около шията му, и лъсналата тонзура, Дьо Пайен заключи, че това бе свещеник. Непознатият дойде и приклекна до тамплиера, а загорялото му лице се набръчка от тревога, кротките му зелени очи търсеха рани.
— Не може да се отрече, че имаш врагове, тамплиере — заговори той на „лингва франка“, която се ползваше в страните около Средиземно море. — О, да — засмя се той. — Бях свещеник в свитата на лорд Балиан. Бил съм на поклонение на Гроб Господен, ала сега, заради греховете ми и като изкупление заради моята гордост, съм енорийски свещеник на църквата „Сейнт Ботолф“, подчинена на „Сейнт Едмъндс“. Е — той потупа Дьо Пайен по крака, — ранен ли си?
— Не, само насинен и унижен — отвърна Едмънд и се надигна. — Иначе съм здрав. Конят ми?
— Горкото животно — свещеникът протегна ръка и рицарят я стисна. — Аз съм Джон Фицуолтър, както казах — свещеник и някогашен поклонник. — Той помогна на Дьо Пайен да се изправи и заедно отидоха и застанаха до мъртвия кон. Горските хора се появиха, клатейки глави, говорейки скорострелно на духовника на своя гърлен език. — Моите енориаши казват — преведе свещеник Джон, — че нападателите ти били убийци, познаващи отлично гората.
— Кой би могъл да наеме такива хора? — попита Дьо Пайен.