— И мислите, че е възможно странниците да са виновни?
— Може би — свещеникът поклати глава. — Дори за теб се съмнявахме. Наблюдавахме те как яздиш из гората, затова и пратихме трите деца. Моите енориаши — сухо додаде той — те дебнеха през цялото време. Deo Gratias — слава на Бога, те също те и спасиха.
— Откога си тук, отче?
— О, поне от четиринайсет лета. Защо?
— Чувал ли си за големия бунтовник Мандевил, графа на Есекс?
— О, да, този демон.
— Защо го наричаш така?
Свещеникът замлъкна и погледна към небето.
— Чувал съм историите за него, че бил вещер, магьосник, ала това не е истина. Мандевил бе като останалите велики лордове — алчен за богатство и земя. Той извърши отвратителни богохулства, завземаше манастири и абатства, оплячкосваше свещени места. Като се зае с това, той привлече множество тъмни души — мъже, които тънеха във всякакви пороци. Аз съм пастир, тамплиере. Работата ми е да се грижа за душите. Знаеш ли какво мисля аз? — Той погледна през рамо към Дьо Пайен. — На нас, хората, душите ни са като господарски къщи в имения, обсебвани от ангели и демони. И ние всички избираме кои да вземат превес. Както и да е — свещеникът въздъхна, — чухме историите за последователите на Мандевил. Някои от тях бяха затънали в грехове, изпълняваха кръвожадни ритуали, наслаждавайки се на онова, което вършеха. Виж само принц Юстъс. Чухме за дивия му поход през графствата. Какъв шанс имат моите енориаши срещу конници с брони, въоръжени с мечове и арбалети? Те връхлитат в някое село и правят каквото си искат, няма пристав или управник, който да им се опълчи. Мирът в кралството бе разбит. Много хубаво е, че крал Стивън и Хенри Фицемпрес размислиха.
Групата им стигна края на гората и се приближи към къщата на стражата при портата на абатството. Свещеникът взе седлото и оглавника от хората си и продължи сам с Дьо Пайен напред. Спря край малкия подвижен мост над тесния ров.
— Тамплиере, нека Господ бъде с теб — рече той, подаде му такъмите и си тръгна.
Драматичното завръщане на Дьо Пайен в абатството предизвиква стъписване сред братята. Парменио, Майеле и Изабела бързо дойдоха при него. След като Едмънд увери монасите, че не бе пострадал, групата им се събра в трапезарията на къщата за гости и той набързо описа на другарите си нападението, докато изучаваше лицата им и особено изражението на Тиери, който изглеждаше притеснен. При завръщането си Дьо Пайен незабавно бе попитал вратарите и пазителите на портата дали някой от спътниците му е напускал абатството и те го бяха уверили, че никой не е излизал. Като поразмисли, той заключи, че не бе възможно за толкова кратко време някой злосторник да напусне „Сейнт Едмъндс“, да се промъкне из гората, а после да го издебне, за да го убие. И все пак предпочиташе да е осведомен. Можеше да загине в лесовете. А нима и извън Аскалон не се бе случило такова нападение, когато Парменио бе с него? Нарочно не им разказа за горските деца или за подробностите от срещата си със свещеника, но им обясни за странниците в гората, които до един се наричали Уокън.
— Може би това име са си избрали — рече Парменио. — Много често се приема името или титлата на главатаря на някоя група. Хората от свитите на лордовете също правят така.
Берингтън и Майеле се съгласиха с него.
— Едмънд — започна Ричард, — докато те нямаше, получихме вести, дойде пратеник от Есекс. Според мълвата Уокън слязъл на брега на полуостров Колвас близо до Оруел — самотно устие, недалеч от имението на Уокън в Борли. Навярно е искал да избегне пристанищните надзиратели и управители, а на чуждестранно пристанище е лесно да се наеме кораб, пиратски кораб, който да акостира и да превози него и останалите до някоя самотна местност на брега на Есекс.
— Ала как е успял? — настоя Дьо Пайен.
— Какво искаш да кажеш? — попита Парменио.
— Ами — Едмънд протегна ръка. — Виж ме, аз съм беден рицар тамплиер. Ти, Берингтън и останалите — дойдохме, като платихме с монети, взети от съкровищницата в Йерусалим. Зависими сме от онова, което получаваме от нашия орден, от гостоприемството на монасите, от милостта на краля да ни даде коне. Откъде Уокън се е сдобил с такова богатство? Той бе беден рицар тамплиер.
— Но също така е и главатар на вещерско сборище.
— Да, но е бил заловен — настоя Дьо Пайен. — Бил е пленен и задържан от теб, Берингтън, окован като затворник, завързан, качен на лош кон, предполагам. Не е носел нищо със себе си, нали?
— Разбира се, че не — съгласи се Ричард. — Но не забравяй, че сборището му ни нападна. Те ни отнеха оръжията и всичко ценно, което носехме. Откраднаха и конете ни. Сигурно са донесли и скъпоценностите, които са притежавали в Йерусалим.