— Ами Триполи? — намеси се Майеле и махна на Берингтън да не го прекъсва. — Спомнете си, братя, граф Реймон бе убит и тогава започна бунтът и клането. Част от града бе оплячкосана, домовете на богати търговци бяха ограбени. Ако Уокън е бил отговорен за всичко това, тогава сигурно е натрупал малко съкровище, нали?
— Да — Парменио облегна лакти на масата, — да, звучи разумно. — Той говореше сякаш на себе си. — И преди е ставало дума за нещо такова. Може би това е била причината за нападението в Триполи — да бъде убит графа и да се предизвика бъркотия и размирици като отвличане на вниманието, за заблуда. Истинската му цел е била да ограби домовете на богатите, за да си осигури необходимите средства.
— От които се е възползвал — заяви Майеле, — след като е наченал странстването си. Златото и среброто в чуждестранните пристанища скоро биха му осигурили пътуване с кораб, докато в Есекс ги е ползвал, за да привлече последователи в сборището си и да наеме убийци.
Разговорът за намеренията на Уокън стана разгорещен. Изабела се плъзна по пейката до Дьо Пайен с разтревожено лице. Постави ръка върху неговата и поклати глава.
— Едмънд, Едмънд — прошепна тя с някогашния си закачлив тон, — можех да те придружавам по време на разходките ти. — Тя се усмихна дяволито. — Красива дама из зелените ливади…
— Сестро! — Берингтън скочи на крака. — Едмънд, не бива отново да излизаш навън сам. — Той запристъпва напред-назад. — Възможно е въоръжени маскирани мъже да се събират в гората — това е добро място за скривалище на Уокън. Може дори тук, в абатството да има свои хора. Задържахме се по-дълго от необходимото. Утре потегляме за Лондон. Уокън може и да ни последва и там ще можем да му заложим капан.
Едмънд дьо Пайен стоеше в гробището, разположено върху ивица земя, простираща се между стените на „Сейнт Андрюс“, в Холбърн, и сградите на тамплиерите с кръглата църква, главната постройка с кръстосани по фасадата греди, казармите и домовете за гости, ковачниците, помещенията за храните и всичките други постройки. Гледаше удивен огромния дъбов ковчег, провисен на яки вериги от клоните на прастаро, чворесто тисово дърво. Навсякъде около него се издигаха паметниците на покойни тамплиери и на онези, които им бяха служили, ала това бе нещо невероятно — това бе ковчегът на велик граф, погинал отлъчен — тяло, на което бе отказано погребение в свещена земя, докато папата в Рим не отменеше тази присъда на вечни мъки. Покривалото от волска кожа, кървавочервено на цвят, сега избледняваше, изложено на капризите на времето, огромните брънки на оковите ръждясваха. Ковчегът едва се поклащаше, скърцайки, като че ли тялото вътре носеше черна душа, все още опитваща се да стъпи на пътя към светлината.
Дьо Пайен задялка пръчката, която бе вдигнал, докато бе оглеждал земята под ковчега. Някой добре се бе погрижил за това място. Нямаше коприва или бурени — техните коренища, заплетени като кошница, добре вирееха тук. Земята бе разровена с гребло, разкъсани бяха пълзящите, извити като змии корени, а буците пръст бяха разбити и бе засадена зелена полянка, изпъстрена с лилиуми, нарциси, маргаритки, незабравки и великденчета. Едмънд приклекна, привлечен от аромата на цветята. Въпреки че бе октомври, есента бе пристигнала късно тук и прелестта на лятото не бе отстъпила напълно. Той благодари на Бога за доброто време и се прекръсти. Заедно със спътниците му бяха напуснали „Сейнт Едмъндс“, следвайки, когато бе възможно, стария римски път на юг. Бяха закупили коне и товарни животни, както и необходимите им сбруи. Всеки ден бяха потегляли веднага след пукването на зората и бяха пътували до часа за вечернята, когато търсеха подслон в някой манастир, църква, хан или гостилница за поклонници. Бяха навлезли в Лондон от изток, близо до издигащата се бяла кула, построена от Уилям Завоевателя, движейки се по северния бряг на Темза, край замъците Монфише и Бейнард, през Нюгейт, до имението на тамплиерите. Бяха пристигнали преди девет дни. Берингтън, поел ролята на магистър, свика сенешалите, писарите и водачите. Бе обиколил тамплиерските постройки и им бе разпределил стаи, с изключение на Изабела, която бе настанена в недалечното имение на епископа на Линкълн — укрепена сграда, от която бързо се стигаше пеш до имението на тамплиерите.
Два дена по-късно ги извикаха в покоите на краля в Уестминстър. Бяха посетили литургията в „Сейнт Пол“ и си тръгнаха, докато зидарите, каменоделците и дърводелците се катереха нагоре към скелето около все още недовършената катедрала. Бяха яздили в усилващата се утринна светлина и накрая влязоха в замъка през северната порта. Огромният двор вече гъмжеше от соколари със закачулени соколи на китките. Ловци с ловджийски хрътки и кучета лисичари се суетяха наоколо. Коняри и слуги се събираха около жребците. Тамплиерите бяха оставили собствените си коне и сега си проправяха път сред тълпите от писари, войници и сержанти, през сводести галерии, за да стигнат в покоите на краля, по чиито стени бяха провесени прясно боядисани в пурпурно драперии с гербовете на краля между тях. В далечния край на залата една голяма маса бе поставена на подиум под поръбен със златни ресни навес. Около нея имаше наредени столове и кресла с високи облегалки. От двете й страни бяха сложени и малки писалища с навити на рула пергаменти, парчета восък за запечатване, велен, подвързани книги и ковчежета със стоманен обков. Стенните факли трепкаха, свещите сияеха, а мангалите припукваха и димяха. Стаята бе много топла и изпълнена с ухания.