— Какво има? — Дьо Пайен отиде при него. — Дори тук ли се страхуваш от нападение? Защо си хванал камата си?
Генуезецът вдигна ръце и се усмихна:
— Когато дяволът е наблизо — той потупа дръжката на ножа с формата на кръст — моля Бог и ангелите му да ме закрилят.
— От какво? — настоя Едмънд. — Защо, Парменио? — Той се наведе и доближи лице до лицето на генуезеца. — Защо си така упорит, защо си така предан на тази задача? Ето те тук, в чужда страна, на далечно място. Ти си като куче следотърсач, което не може да бъде отклонено от миризмата.
— Ти си същият.
— Аз съм тамплиер. Това са дела на тамплиерите. Ти си генуезец, далече си от дома. Защо се вълнуваш от тези неща? Защо не се прибереш?
— Той е бил дявол — Парменио не отвърна на въпросите му и посочи към висящия ковчег. — Пращал е съгледвачите си по тъмна доба, за да намират домовете на богаташите, за да може после той да ги плени, да ги хвърли в тъмниците и да иска тежки откупи за тях. Превел е сбирщината си с лодки нощем през мочурищата и превзел манастира на Рамзи, изненадвайки братята тъкмо след като са били отслужили утренята. Прогонил ги и напълнил обителта с войници. Ограбил е свещени предмети, реликви и одежди. Превръщал такива места в укрепления.
— И други са правили същото.
— Старият Мандевил е постъпвал и по-лошо — не се съгласи Парменио. — Той е превръщал Христовите църкви в леговища на обирджии, светилищата на Бога са ставали обиталища на дявола. Привличал е най-лошите вещици и магьосници, кръвопийци и поклонници на демони. Отвратителни мерзости са били извършвани толкова много, че самите стени на църквата кървели.
— А тези слуги на сатаната? — попита Дьо Пайен. — Убивали ли са те?
— О, да, вземали са пленници, невинни, които никога повече не били виждани — онези, които се криели в близките тресавища, чували ужасни писъци.
— Явно добре познаваш делата им — каза Едмънд. — Но да се върнем на въпроса ми, на който ти никога не отвръщаш — защо всъщност си тук, Парменио? Ти се появи като ангел на отмъщението в онази църква в Триполи. Оттогава насетне вървиш по стъпките ни като гладно куче. Участваш в битки, гладуваш, страдаш от жажда, излагаш се на опасностите на пътуването — защо?
— Също като на теб, Едмънд — отвърна бързо Парменио, — тази задача ми бе поверена. Ще я доведа докрай — Дьо Пайен бе готов да го засипе с въпроси, ала после си спомни как генуезецът го бе спасил в Аскалон. — Както и да е — Тиери махна с ръка, — тук има един човек, който иска да те види. Казва, че ще говори само с тамплиер.
— Къде е Майеле?
— По работа на Берингтън — отговорът на Парменио бе саркастичен. — И преди да ме попиташ, нашият благороден господар и красивата Изабела отново са в Уестминстър. Кралят е запленен от тях. — Той се усмихна. — Особено от прелестите на красивата дама. Да — Тиери се засмя подигравателно, — тегобите и мъките на вдовството, а, Едмънд? — Генуезецът се обърна и поведе Дьо Пайен към имението на тамплиерите. Минаха по настлания с каменни плочи коридор, после покрай стаите от двете му страни. Тъкмо преди да стигнат изхода, Парменио спря. — О, между другото — прошепна той през рамо — тя пак се върна, тайната ти обожателка.
Дьо Пайен примижа от раздразнение. През последните няколко дни една млада жена — вратарите твърдяха, че била куртизанка, скъпоплатена куртизанка, се бе навъртала около главната порта. Веднъж тя бе успяла да доближи Парменио и да го помоли да я срещне с Едмънд.
— Е? — попита генуезецът. — Едмънд отвори очи. — Разбираш ли — усмихна се Тиери, — тя не иска да се срещне с друг тамплиер, само с теб!
— Ще трябва да чака. А кой ли е пък този? — Мъжът, който го очакваше в преддверието, се изправи, когато те влязоха. Дьо Пайен направи знак на двамината сержанти да се оттеглят. — Е? — попита той.
Непознатият бе млад мъж, гладко обръснат, с честно лице. Беше спретнато облечен в тъмнозелена туника, спускаща се до коленете му над кафяви чорапи и меки чисти ботуши. Мантията на раменете му имаше качулка, която бе свалена и разкриваше пясъчноруса коса.
— Говоря нормански френски. — Гласът на странника бе нисък и благовъзпитан. — Служа в съвета на града, Мартин Фицозбърт се казвам. — Той облиза устни и повдигна нацапаните си с мастило пръсти.