— Лондон означава търговия — прошепна Фицозбърт и Дьо Пайен кимна в знак на съгласие.
Всичко бе за продан — от вълнени стенни драперии до испански ботуши, фини стоманени игли и украсени със сърма одежди, пайове от змиорки и комати подсладен квасен хляб, вино от Гаскония или кожи от мразовития Север. Тежко и горко на оногова, който не спазеше заповедите на глашатаите, за чието изпълнение следяха стражите на пазара. Всички прегрешения се наказваха по бързия начин. Пекари, които лъжеха и продаваха по-малко, биваха привързвани към талиги с наръч слама под задните им части и влачени из града. Майстори на ейл, които мамеха купувачите си, сядаха в коритата за водопой на конете с камъни за точене, провесени на шиите им. Продавачките на риба, които освежаваха остарял улов, трябваше да клечат, приковани за стълб с гниещата стока, закачена под носовете им. Уличници, заловени да се предлагат, биваха проводени под шума на гайди до стола на някой бръснар, където грубо избръсваха главите им, а лицата им цапотеха с животински тор. Ако хванеха свещеник с жена, той биваше принуждаван да язди неоседлан кон, обърнат към опашката на животното за забавление на околните, тъй като духовникът падаше непрестанно и отново трябваше да бъде качван на коня.
Дьо Пайен усещаше суетнята и насилничеството наоколо, където бедняци, просяци, търговци и постоянните обитатели на улиците се движеха сред водовъртежа на тълпата. Той и Фицозбърт навлязоха в широк път и тръгнаха по него покрай величествените измазани в розово имения на богаташите, в плетеница от улички и тунели, изпълнени със стрелкащи се сенки. Следваха завоите на уличките, а къщите надвисваха над тях, докато стигнаха малък площад. В центъра му някакъв луд изпълняваше див танц пред статуя на светец покровител. В едната си ръка побърканият държеше главня, а в другата — дървен чук, с който удряше в пламъците и така създаваше дъжд от искри. На отсрещната страна на площада се намираше „Светлината в мрака“ — неприветлива гостилница, издигната от измазани греди върху каменни основи. Вратата бе охранявана от главорези със сопи, които обаче се дръпнаха и ги пуснаха да влязат вътре, където миришеше на лук и гранясало сирене. Светлината бе слаба, кепенците на прозорците — затворени. Дебели лоени свещи горяха и димяха, наредени върху обърнати бурета и каци, които играеха ролята на маси. Едно джудже в сива престилка се засуети около тях, а грозноватото му лице изглеждаше още по-зловещо на треперливата светлина. То се втренчи нагоре към Дьо Пайен, после се вгледа във Фицозбърт, който се приведе и му прошепна нещо. Джуджето захихика, прикрило с ръка устата си. Едмънд потисна внезапен пристъп на страх, а двамата сержанти, които също бяха неспокойни, откопчаваха ножниците на мечовете и камите си, втренчени в тъмнината. Дьо Пайен не можеше да покаже уплахата си, която бе като злъч в стомаха му, като смрад в ноздрите. Тъкмо щеше да се извърне, когато друга фигура се плъзна меко като котка по пода, покрит с рогозки.