Дните минаваха. Празникът Сретение Господне дойде и отмина, а на следващия ден Хейстанг и неговата свита от яки градски пристави дойдоха в Храма. Берингтън и Изабела бяха отседнали с двора в замъка Бейнард, а Парменио отново бе изчезнал по някое от загадъчните си дела. Джон, смъкнал ниско качулка и загърнат в плаща си заради студа, прошепна, че отсъствието на другите не го смущавало, и попита Дьо Пайен дали иска да го придружи. Тамплиерът веднага се съгласи, въпреки че Хейстанг упорито мълчеше и не казваше къде отиват. Той помоли Едмънд да не носи никакви тамплиерски знаци и му предложи тежкото кафяво наметало, ползвано от останалите мъже в свитата му. Дьо Пайен го сложи, нахлупи качулката на главата си и всички напуснаха дома на тамплиерите, бързайки по мрачните улички към брега на реката. Хапещият вятър накара Едмънд да примигне. Въпреки че раната на крака му бе оздравяла, той леко накуцваше. Погледна нагоре — късчето небе, което се виждаше между надвисналите сгради, бе мътносиво. За миг закопня за слънцето и топлината на Светите земи — негов дом през последните двайсет и шест години, ала в същото време се чувстваше ободрен от усещането, че е редом с приятел, другар, на когото наистина се доверяваше. Почувства се така, сякаш се бе завърнал у дома, сякаш вече не бе покорният служител, провождан тук и там без никакви обяснения. Но не биваше да забравя, че това място бе опасно. Лондон беше капан и в сенките на града се криеха враговете му.
Светлината отслабваше. Лампите блещукаха, окачени на куки над праговете и по високите стълбове, издигнати по ъглите на някои улици. Напряко на уличките имаше опънати вериги, за да спират преминаването на конници и каруци. Църковните камбани обявиха настъпването на часа за вечерната молитва. Сигнални пламъци потрепваха в огромните фенери, поставени по кулите. Сергиите се прибираха, стоките се опаковаха и скътваха. Боклукчийски талиги събираха сметта, а уличните чистачи нападаха с гребла пръснатите купчини от смет. Кепенците тракаха, докато ги затваряха. Вратите се затръшваха. Тук-там се чуваха викове. Ароматът на тамян от някаква църква се разнасяше и се смесваше с чезнещите миризми от гостилниците, сергиите с пайове и скарите на пътуващите търговци. Приставите и стражарите изливаха кофи със студена вода върху вързаните на позорните стълбове, за да ги измият от мръсотията, а после ги оставяха сред порой от проклятия. Лъчи светлина и топъл полъх излизаха през полуотворените врати на някои гостилници. Около тях се събираха просяци, които отчаяно търсеха коричка хляб или малко месо. Никой не заговаряше коронера и групата му, докато вървяха из улиците. Хейстанг беше добре известен, а свитата му от мъже, въоръжени с боздугани, сопи и мечове бе добра закрила.
Минаха покрай тъмната грамада на замъка Бейнард, завиха по една уличка, отвеждаща към кейовете, а мразовитият бриз носеше миризмата на сол, риба и смола. Джон внезапно спря и почука на вратата на някакъв магазин, над който висеше ярката табела на търговец, снабдяващ корабите с провизии. Вратата се отвори и собственикът, носещ съответните знаци на гилдията си, ги преведе през магазина, нагоре по едни стъпала към дневната, където жена му и децата му седяха около масата. Търговецът не обърна внимание на семейството си и поведе Джон и хората му през помещението към прозореца със спуснатите кепенци. Открехна го едва и Хейстанг леко побутна Дьо Пайен да надзърне през отвора към улицата долу. Той пошепна на тамплиера да наблюдава вратата на отсрещната гостилница — просторна триетажна постройка, която се наричаше „Гледка към Рая“.
— От известно време насам генуезецът е там — измърмори домакинът им. — Знам, че не е излизал. Гилбърт, моят чирак, все още е вътре. Там е поне от час.
Дьо Пайен тихомълком се възхити на хитростта на Джон. На него не му трябваха легиони от шпиони, а само търговци, занаятчии и членове на гилдиите, които познаваха улиците и които можеха да разпознаят странник, особено ако им бе дадено описанието му. Хейстанг бе твърдо решен да разбере кой в действителност бе Парменио и какво целеше. Зачакаха. Жената на търговеца отведе децата на горния етаж в спалнята. Долу, из улицата, сенки се прокрадваха в светлината и извън нея. Врещяха котки. Голяма свиня, успяла да се отвърже, се втурна по улицата, преследвана от един касапин и неговите кучета. Премина леса, дърпана от кон, на която бе привързан някакъв злосторник. Вратата на гостилницата се отвори и на светлината се появи Парменио. Той спря, огледа се крадешком и потъна в мрака. Малко след това Гилбърт — чиракът, прекоси забързано улицата и влезе право в господарската къща. Затича се по стълбите, останал без дъх, и се спъна в някакъв стол, бърборейки за това, което бе видял. Дьо Пайен не разбираше езика му, ала даде на момчето една монета. Хейстанг го изслуша и сетне поведе тамплиера навън.