— Очевидно Парменио се е срещнал с един венецианец. Гилбърт е поразпитал. Въоръжен търговски кораб от този град е акостирал в Куийнсхайт и утре ще отплава със сутрешния отлив. Генуезецът и гостът му седели в един ъгъл и си разменили някакви пакети. Парменио изглеждал разочарован, разтревожен, ала за какво са си говорили — Хейстанг направи физиономия, — ние не знаем.
— Венецианец?
— Те имат най-бързите кораби, Едмънд. Въртят търговия с пристанищата в Триполи и навсякъде другаде по света. Парменио не се среща за първи път с такива странници. Няма съмнение, че някой от Светите земи му праща послания и той отговаря, ала защо?
Хейстанг се извърна. Благодари на търговеца и поведе Дьо Пайен надолу по стълбите и после в тъмнината. Вместо да ги отведе обратно в града, той поведе свитата си през плетеница от вонящи улички и канавки, които повече приличаха на мрачни тунели, лишени от всякаква светлина освен от самотния проблясък от някой открехнат капак на прозорец или от човек, понесъл заслонена свещ или затворен фенер и пресичащ улицата пред тях. Дьо Пайен бе положил едната си ръка на дръжката на меча, а с другата стискаше носа си заради смрадта. От време на време забелязваше как някоя фигура се прокрадваше в някоя алея и изчезваше дълбоко в тъмата. Отвори се някаква врата. Жени, понесли погребална носилка с покрито с окъсан саван тяло, излязоха и забързаха покрай тях в нощта. Внезапно през мрака долетя вик:
— Хейстанг и приставите му! Идват, идват!
— Внимание!
— Нащрек!
И други гласове екнаха зловещо през чернотата.
— Нощните стражи — прошепна Хейстанг.
Изневиделица рязко се отвори врата и една прислужница излезе да изпразни гърне. Дьо Пайен надникна вътре и се стъписа. Само един поглед бе достатъчен, преди да се затръшне вратата — в помещението имаше голямо пиршество: масите бяха наредени в квадрат и отрупани с блюда с димящи меса, купи с плодове, кани, гарафи и бокали. Картината бе осветена от множество запалени свещи. Мъже и жени, всички облечени в ярки дрехи, седяха наоколо и ядяха и пиеха, вдигнали чашите си за тост към един мъж, целия в бяло, седнал в центъра, чиято глава бе окичена с венец от зеленика.
— Пиршество на просяци — промълви Джон. — Нашият град крие странни гледки.
Измъкнаха се от уличките и стигнаха ивица запустели земи, сребреещи на лунната светлина. Далеч отвъд тях един фенер намигаше високо във въздуха като морски фар.
— Това пак са мои хора — обяви Хейстанг. — Пазят онова, което е било открито. Трябва да го видиш, Едмънд, убеден съм, че е работа на Уокън.
Прекосиха запустялата земя. Тук-там Едмънд забеляза руините на къщи. Хейстанг обясни, че пожар, последван от нападение над Лондон по време на неотдавнашните брожения, бе опустошил тази част от града на север от Уотлинг. Това бе наистина призрачно място, изпъстрено с чепати дървета, изсъхнали клонаци, останали без никакви листа, жилав прещип и невидими дупки. Когато бризът разкъса мъглата, Дьо Пайен зърна изоставената църква, към която се бяха запътили. Сови закрещяха и раздраха надвисналата тишина, когато невидима птица прелетя над прещипа, дебнейки гризачите, които се пръснаха ужасени през папратите. Далече в града заби църковна камбана, и гласът й сякаш отправяше предупреждение.
— „Сейнт Блейз“ — измърмори Джон.
Прекрачиха през поразрушената стена на мястото, тъй като портата се бе срутила и препречваше пътя към самото гробище. Пламна факла, прикрепена към вратата, водеща към вътрешността на нефа. Кръщелният купел бе махнат, както и плочите на пода заедно с всички дървени мебели и разпятието, шкафчето за църковните съдове и дори и амвонът. Някои от хората на Хейстанг чакаха при олтара. Бяха си направили грубовати факли и ги бяха прикрепили в пукнатини и цепнатини, а трепкащата светлина караше сенките да танцуват още по-бясно, сякаш озаряваше помещение, обитавано от духове. Когато коронерът се приближи, мъжете се изправиха на крака около накладения огън, където някога бе стоял олтарът.
— Никой ли не го е местил? — излая Хейстанг, докато вървеше през нефа.
— Никой, сър — отвърна един от мъжете.
Джон кимна и поведе Дьо Пайен в малката сакристия вляво. Там, под някакъв саван, лежеше мъртвец. При главата и краката му светеха фенери. Едмънд затаи дъх. Хейстанг коленичи, дръпна плащаницата и разкри труп на млада жена, навярно на не повече от четиринайсет или петнайсет лета, чието тяло бе голо, изпоцапано с изсъхнала кръв. Някак милостиво дългата й черна коса скриваше обезобразеното лице, ала останалият ужас бе изложен на показ: гърлото на момичето бе прерязано, гърдите му — изтърбушени, а сърцето — изтръгнато. Дьо Пайен видя достатъчно, затова се извърна — повдигаше му се. Опита се да промълви молитва за закрила от такава беда, от делата на загубени, прокълнати души.