— Била е отвлечена — Хейстанг застана до него. — Отвлечена от улиците. Някакво бедно девойче. Не е първата, Едмънд, която е била отмъкната и заклана. Един пътуващ търговец я намерил и побързал да ме извести. Тя не е била някоя уличница, нападната за удоволствие, и, както казах, не е първата. Това е дело на вещици и магьосници — обезобразен труп, проснат в изоставена църква.
— И ти си сигурен, че това е част от някакъв черен ритуал, че е работа на Уокън?
— Така подозирам — Джон тропна с крак. — Това кръвопролитие трябва да бъде прекратено, Едмънд. Имаме нужда от строги правила тук. Кралят трябва да наложи мир. Хаосът, ужасните престъпления, зад които се крият такива кошмарни злодеи, трябва да бъдат спрени. — Той се вгледа в Дьо Пайен. — Тамплиере, ти общуваш със странни хора. За какво е всичко това, а? Помисли и ми се довери.
Ръцете на Дьо Пайен се вдигнаха към шията му и докоснаха малката кожена кесийка с кода на асасините. Рицарят се втренчи в Хейстанг, в изсеченото му лице с честни и умни очи. Искаше напълно да се довери на този човек. Трябваше да му се довери. Развърза връвта, отвори кесийката, извади пергамента и го подаде на Джон.
— Това е код — обясни му той.
Хейстанг разгледа написаното, докато излизаше от сакристията и влизаше обратно в храма, а Едмънд остана, загледан в нефа — адско, страховито обиталище, озарено от треперещи светлинки. Това ли представляваше неговата църква, неговите идеали, неговият орден? Сети се за онзи ден в Триполи, когато обърна коня си, за да посрещне главорезите. Точно в този мит той бе навлязъл в странната плетеница на интриги и безмилостни убийства. Всичко бе заблуда. Бе подозирал Трамле във всякакви зли намерения. Ала великият магистър беше просто арогантен глупак, който сплетничеше и се въвличаше в дела, надхвърлящи способностите му. Спомените се върнаха с хиляди образи: Майеле изстрелваше онези стрели; Парменио се промъкваше към него с нож; добротата на Изабела; Берингтън — водачът с грубо лице, който явно се радваше на властта си; Низам го гледаше тъжно; Монбар със свъсени вежди; Беосис притискаше корема си в началото на вечерята; покоите на принца с широко отворените прозорци; двуличието на Парменио; въпросите на коронера…
— Букви и цифри — Хейстанг дойде при него. — Букви и цифри. — Той стисна рамото на Дьо Пайен. — Не разбирам нищо от това, нито пък ти, Едмънд. — Джон му намигна. — Ала познавам едни писари, поостарели наистина, но все още с бистър ум, писари в архива, които прекарват дните си в разкриването на загадки като тази. Ако ми се доверяваш… — Дьо Пайен кимна. — Добре — рече Хейстанг. — Тогава да оставим това. Ще се погрижа клетото девойче да бъде погребано и опято както подобава. Колкото до теб, Едмънд, вгледай се в другарите си и особено в Парменио — той вдигна пергамента. — Ще се погрижа и за това. А сега, има още един човек, с когото искам да се срещнеш. Доведете го — викна той.
Глава единадесета
Мандевил хвърли в смут цялата страна, пося жестокост навсякъде, не зачиташе ни пол, ни сан.
От мрака вдясно от вратата на помещението се дотътри някаква фигура. Двамина от хората на Хейстанг се движеха от двете й страни на разстояние, но пазеха непознатия с извадени мечове и ками. Човекът бе облечен в черно като бенедиктински монах. Лицето му бе скрито зад парче бял плат с дупки за очите, носа и устата. Движеше се тромаво, ползваше тояга, за да се подпира на нея, ала Дьо Пайен усети силата, мощта на присъствието му. Мъжът вървеше към тях, а пръчката тропаше по земята — злокобен, почти заплашителен звук.
— Значи така, тамплиер — тук, в Лондон! — Гласът бе неочаквано бодър и любезен. — Виждам, че си изненадан, тамплиере. Аз бях рицар от Ордена на свети Лазар? Знаеш ли го?
— Безмилостни бойци — отвърна Дьо Пайен. — Рицари, заразени с проказа. Някои заболели, други били почти излекувани. В битка те нямат какво да губят, а само какво да спечелят.
— Такъв е и моят случай — рече непознатият. — Преди време, тамплиере, аз бях красив, страстен поклонник на жените. Сражавал съм се в горещата пустиня, където слънцето напуква камъните. Яздил съм през Йерусалим като принц. В гордостта си наруших клетвите си и легнах с жена, която носеше проклятие, ала моята история е само моя, тя е песента на душата ми. Достатъчно е да се каже, че се завърнах тук изцелен — изсмя се той. — Ала прекалено късно. Лицето ми плаши всички. Още съм нежелан в човешка компания.