— Има и нещо друго, нали така? — настоя Джон. — Ти ми каза за Берингтън.
— А, да, Берингтън.
— Познаваш ли го? — остро запита Дьо Пайен.
— Знам много за това, което става в града. Имам си шпиони, а и Хейстанг често споделя чаша хубаво червено вино с мен. Чувал съм за Берингтън. — Пазителят стисна тоягата си с две ръце и се облегна на нея, сякаш се опитваше да облекчи някаква болка на крака си. — И аз съм се сражавал за Мандевил, великия граф на Есекс, в мочурищата на Източна Англия. Много мъже се стичаха под знамената му, сред тях и демони, в човешка плът облечени. Берингтън не бе един от тях. Никога не съм го срещал, ала съм чувал името му — знам, че Мандевил не го харесваше — рицар, който не бе съгласен с оплячкосването на църкви и завземането на манастири. Името му ми е познато заради това и нищо повече. Не забравяй, че стотици, дори хиляди се тълпяха под флага на Мандевил!
— Ами Майеле? — попита Дьо Пайен.
Пазителят поклати глава:
— Само още едно име сред множеството.
— Ами Парменио? — попита и Хейстанг. — Споменах името му и ти като че ли се досети за нещо.
— О, да, Тиери Парменио, генуезецът. — Прокаженият се изкашля, за да прочисти гърлото си. — Тамплиере, пребродил съм лицето на Божията земя. Когато се завърнах от Палестина, не си дойдох по море. Такива пътувания не са за хора като мен. Пътувах по суша и стигнах Лион — величествен град. Настаних се извън стените му и дочух мълви за някакво разследване, свързано с вещици и магьосници, но и с местни свещеници, които се замесили неблагоразумно в черни ритуали. В деня, в който пристигнах, в града екзекутираха такива престъпници. И съм сигурен, че това име, Тиери Парменио, бе замесено по някакъв начин. — Мъжът се потупа по главата. — Добре съм обучен, тамплиере. Имам силна памет за имена. Убеден съм, че съм чувал за Парменио и преди, ала не мога да кажа повече. — Той въздъхна. — Е, трябва да си вървя, ала първо те моля за благословията ти.
— Моята благословия?
— Защо не? Ти си коленичил на Гроба Господен, нали? Ти си спазил обетите си. Дай ми своята благословия, тамплиере, мен малцина свещеници биха ме доближили.
Леко смутен, Дьо Пайен си припомни думите, които баба му Елеонор често казваше. Рицарят вдигна ръка:
— Нека Бог те благослови и да те закриля — промълви Едмънд. — Нека ти окаже своето благоволение и да се смили над теб. Нека обърне лице към тебе и те дари с покой. Нека Господ те благослови завинаги.
Пазителят се поклони и рече:
— А сега аз ще ти дам своята благословия, тамплиере. Бъди справедлив. Обичай нежно и върви смирено с твоя Бог.
Сетне мъжът си тръгна, изчезвайки в мрака отвъд вратата.
Хейстанг и Дьо Пайен напуснаха църквата, а двамина от свитата тръгнаха пред тях, понесли факли. Движеха се из пустите улички и по тесните пътеки, а нощните птици и скитниците бягаха, щом усетеха приближаването им. Само от време на време някой просяк молеше за милостиня от прага на някоя врата. Почти бяха стигнали имението на епископа на Линкълн, когато чуха камбаната на дома на тамплиерите, биеща за тревога. Дьо Пайен се втурна напред и завари главната порта зееща, горяха факли, а сержанти с извадени мечове, охраняваха входа. Той забърза вътре, следван от Хейстанг, и зърна пръски кръв по стълбите пред къщата за гости. Вътре, в трапезарията, Майеле се занимаваше с ранената си ръка, а Берингтън имаше синина на лицето. Лечителят се грижеше и за двама им. Миризма на оцет, алое и мехлем тежеше във въздуха. Хейстанг прати трима от хората си нагоре по стълбите, за да проверят дали в стаите за гости няма натрапници. Дьо Пайен се наведе, за да разгледа кървавата следа на застлания с плочи под.
— Убийци — Майеле отиде при Едмънд, — шестима бяха. — Той посочи нататък към трапезарията, където една маса лежеше преобърната, а храните и виното бяха разхвърляни и разлети. — С Берингтън вечеряхме тук. На вратата се почука, аз станах и отворих. — Филип се усмихна по обичайния си циничен начин. — Извадих късмет. Щях да се нанижа на мечовете им, ала един от тях се оказа бавен. Поколеба се. Но не и аз. Затръшнах вратата и изкрещях на Берингтън. Опитах се да я затисна, ала те бутаха с все сили. Берингтън дойде и опита да помогне. Решихме да им скалъпим същия капан. Неочаквано отстъпихме с извадени мечове и ги срещнахме, лице в лице.