— За един тамплиер, който вероятно се крие в Аскалон?
— Разбира се. Това бе и една от причините той да бъде такъв пламенен поддръжник на обсадата на града. Чудеше се дали Уокън, или пък Берингтън, който бе изчезнал, още се крие в Аскалон. Трамле твърдо вярваше, че орденът трябва да въведе ред в собствените си редици. Ако бе оцелял в Аскалон, без съмнение ние все пак щяхме да бъде отпратени в Англия.
— Защо? — Дьо Пайен се размърда, за да облекчи схванатите си крака. — Защо Уокън би пожелал да се върне в Англия?
— Това е неговата родина, тук се крие сборището му. И преди всичко — той и неговите хора питаят кръвна омраза срещу крал Стивън, когото винят за смъртта на Мандевил — техния закрилник. В действителност е ставало дума единствено за завръщане у дома и за разчистване на сметки.
— Ами Хедад?
— Бях чул, че един тамплиер е посетил асасините. Не забравяй, Едмънд, колко изолирани общества има в Светите земи: католиците, православните, евреите, мюсюлманите и останалите — ако странник се появи сред тях, той бива забелязан. Имахме късмета да оцелеем в Аскалон. Замисли се за Низам и Трамле, които събираха всички вести и клюки из Палестина. Уокън сигурно се е заел да пусне мълви, за да създаде объркване, за да навлече лоша слава на тамплиерския орден. Аз слушах разговорите в Хедад. Бях озадачен, ала в края на краищата не открих нищо.
— Къде е тогава Уокън?
— Само Бог знае.
— И ти ще отпътуваш за Борли?
— Разбира се. Имам ли друг избор?
Дьо Пайен се изправи на крака. Наведе се и взе арбалета, ала не го насочи. Парменио въздъхна с облекчение, ала се сепна бързо, когато рицарят вдигна оръжието.
— Ами странниците, с които се срещаш в гостилниците? Вестоносци от Светите земи ли са те?
Парменио погледна зад Дьо Пайен, сякаш изучаваше картината на стената. Тамплиерът го наблюдаваше и чакаше. Беше уверен, че генуезецът му казва истината, но не и цялата истина. Нещо съществено оставаше недоизказано.
— Ами ако… — Тиери сви устни и повтори: — Ами ако преследваме сенки, Едмънд? Уокън наистина ли е тук?
— Берингтън е уверен, че е така.
— Но наистина ли е така? Ами ако не е напускал Светите земи, а само праща вести на сборището си в Англия, докато се крие другаде?
— Е?
— Преди да напусна Аскалон, помолих великия магистър и патриарха да наредят внимателно издирване на Уокън, затова и получавам послания сега. — Парменио едва повиши тон и издаде нервността си. Пристъпи напред с протегнати ръце. — Едмънд, не аз съм твоят враг.
Дьо Пайен не отвърна. Загледа се в потайния генуезец.
— Ти се вслушваш в брътвежи — промърмори той най-сетне. — Поне това призна. Така че кажи ми, старият англичанин тамплиер Тръсел… Той ми се довери. Беше започнал да отпада, ала ми се довери. После умря ненадейно, докато ние бяхме в Хедад. Естествена ли бе смъртта му? Какво казват клюките?
— Тръсел умря — Парменио сви рамене. — Той не харесваше Дьо Трамле, а пък великият магистър го мразеше. Тръсел бе като трън в петата му. Чух някои приказки. Тръсел се разболял и умрял за един ден. Трамле, разбира се, побързал да го погребе. Вероятно е бил облекчен да се освободи от такъв многоуважаван противник. — Парменио замълча и сетне продължи: — Но да, наистина, Едмънд, тази смърт в подобно време и при такива обстоятелства, може да изглежда съмнителна. Ти сега си изпълнен с подозрения. Това е добре! — Тиери се усмихна едва. — Затова и пуснах онази стрела пред Аскалон. Исках да те пробудя. И го направих. — Протегна ръка. — Едмънд, пак ти казвам, аз не съм ти враг.
— Парменио — Едмънд хвана ръката му, — истинският въпрос е приятел ли си ми?
Генуезецът просто се усмихна, поклони се и мина покрай тамплиера. Вдигна резетата на вратата на църквата и излезе навън. Дьо Пайен седна и се замисли над онова, което бе чул, проследявайки различните нишки, преди да се върне на въпроса на генуезеца дали Уокън действително бе в Англия, или всички те преследваха някого другиго.