— Странно — заключи Дьо Пайен, — в такова изоставено имение по време на война би трябвало да прииждат всякакви хора, селяни, бандити, нали така?
Едмънд накара свитата си да претърси и останалите постройки.
— Какво търсим? — попита Хейстанг.
— Всичко, което ви се стори необикновено — отвърна тамплиерът, — всичко странно.
Мъжете се заеха да изпълнят заръката. Разговаряха шеговито и се смееха, доволни, че вече не се скитат по покритите с лед пътища, ала докато претърсваха местността, настроението на тези закоравели ветерани се промени. Хората станаха неспокойни и, бързайки да се махнат, питаха на висок глас къде щяха да лагеруват през нощта. Мъжете проучиха самотните дворове и външните сгради и най-сетне един от войниците бързешком се запъти към Дьо Пайен, който чакаше в заслонения вход на кулата.
— Някой е отсядал тук неотдавна — Мъжът посочи назад към двора. — В конюшните има прясна конски тор. Освен това са се хранили в малкия външен склад за храни.
— Берингтън и Майеле — измърмори Дьо Пайен. — Те сигурно са пренощували тук.
Парменио се завтече към Едмънд и дръпна плаща му.
— Ела! Искам да ти покажа нещо.
Генуезецът го поведе през двора на имението към малкия параклис, който по-скоро приличаше на каменен хамбар с построена до него камбанария. Беше прастара, мрачна постройка с високи тесни прозорци и тежки покривни греди. Покритият с каменни плочи под бе разяден от времето. Истинско обиталище на духове, мрачно и кънтящо. Парменио бе взел и запалил свещи и фенери от багажа им. Светлината едва смекчаваше неприветливостта на помещението, къпейки в мъждив блясък лющещите се стенописи и картини. Генуезецът ги поведе към олтарната част — там стоеше полукръг от грубо изсечени тухли, макар че и тук подът бе покрит с плочи. Дървен олтар се издигаше в средата. Парменио го бе избутал настрана и бе запалил две свещи — кръгът светлина разкриваше мръсен и почернял от сажди под.