— Опитах се да кажа това и на останалите, които дойдоха тук, ала те ме отпъдиха.
— Кои?
— Лорд и лейди Берингтън. — Чърчярд направи гримаса. — Е, не точно те, по-скоро тамплиерът със студеното изражение. Не ни трябваше повторно нареждане. Познах Филип Майеле, той е майстор на меча. Познавам го от времето, когато се сражаваше за Мандевил.
— Сражавал си се за Мандевил?
— Разбира се. Уокън нямаше избор. Ти видя това имение — издига се самотно в пустошта на Есекс. Армиите блуждаеха като бълхи на леш. Каква полза да обработваш земята и да сееш, когато никога не знаеш дали ще доживееш до жътвата, или пък ако оживееш, дали някой друг няма да ти отнеме реколтата? Лорд Уокън, аз и останалите тръгнахме на война. Борли беше изоставен — Чърчярд се изправи и отиде до вратата, като говореше през рамо. — Тук си, за да научиш повече за Уокън, нали? Навярно е така — тук няма нищо друго освен, разбира се, демони.
— Демони?
— Някога това беше добра земя. — Чърчярд се върна и седна. — Трудна за обработване, ала добра. Ще ти разкажа историята си. Родителите на Уокън починаха. Той остана сам, отгледа го възрастен роднина, който по-късно умря. Уокън стана господар на имението по време на война. Взе решение да се включи в битките и ние всички го последвахме.
— Какъв човек беше той?
— Просто човек — отвърна Чърчярд. — Не бе по-голям грешник от теб или мен. Обичаше виното и меката плът на някое селско девойче, което успееше да съблазни, бе добър боец, ала слаб мъж. Ние се присъединихме към знамената на Мандевил. Не бяхме по-добри или по-лоши от останалите… — той замълча, защото Дьо Пайен вдигна ръка.
— Ти говориш за демони. Хората разказват, че магьосници и вещици следвали Мандевил.
— Така е, чувал съм слуховете, но те никога не са ме тревожели. Всякакви мерзости изпълзяваха, за да се сгреят на слънцето. Защо ми бе да се безпокоя за това, господарю? Виждал съм достатъчно страхотии в живота си, че да повярвам в демоните — трупове, захвърлени в кладенци; тела, люлеещи се на бесилата, на клоните на дърветата, от гредите на покривите; мъже, жени и деца, изгаряни живи; езера, плувнали в кръв; пламъци, ближещи черната нощ.
— Ами Уокън?
— Той се умори от всичко това. Оттеглихме се от войната и се завърнахме тук. Едва тогава узнахме какво се бе случило. Това място се беше превърнало в нещо отвратително: изоставено, пусто, бездушно, то вонеше на зло. Никой не смееше да припари до това имение, дори и най-отчаяните за храна и подслон. Открихме, че Борли се бе превърнал в обиталище на престъпници, нощни птици, вещици и магьосници. Научихме за огньовете, които били виждани да блестят в мъртвилото на нощта, за смразяващи кръвта писъци, пронизвали мрака. — Чърчярд поспря за миг. — Разкопахме ужасяващи останки. Така и не разбрахме имената им, сега те са само кости и прах, жертви на страшни светотатства и богохулства. Имението в Борли бе станало подслон на злото, така го описваше Уокън — домът на семейството му се бе превърнал в гнездо на усойници. — Чърчярд сръбна шумно от калаената си чаша. — Такива неща се случваха по време на войната. Замъци, църкви и имения биваха превземани ту от една, ту от друга войска. Уокън не можа да го понесе. Обвини себе си. Отпътува за Лондон. Говореше, че ще поеме кръста в Светите земи, за да изкупи зверствата и своята похот. Дочухме мълвите, че е станал тамплиер, че е заминал отвъд морето, но…
— Но какво?
— Е, след като Уокън замина, ние се присъединихме към други войници и навлязохме навътре в страната, грабейки и плячкосвайки. Ширеха се слухове, че Уокън се бил завърнал. Говориш за демони? Е, името на Уокън бе сред споменаваните. Струваше ми се невъзможно да го повярвам. Слушах и пресявах приказките. Отвратителни истории чух за него, че е станал главатар на вещерско сборище. Но по това време, господарю, вече можех да повярвам на всичко. Мандевил бе затънал в своята заслепяващо жарка омраза срещу краля и църквата. Това графство се бе превърнало в средище на войната. Ладии, натоварени с въоръжени мъже, плаваха по реките, конници препускаха насам-натам. Нямаше безопасно място. Един човек от нашия отряд го нарече „графство от ада“.
— Но ти повече не видя Уокън?
— Никога.
— Ала познаваш Майеле?
— Да, той бе от онези рицари, които разнасяха послания между различните лагери. Доверен човек на Мандевил, добър майстор на меча, нищо повече.