— Ами вещицата Ерикто?
— О, чувал съм това име, истории, приказки — име, което всява страх, но само това.
— Ами Ричард Берингтън от имението Бруър в Линкълншир?
— Господарю, не знам нищо за него. Зърнах него и сестра му, когато пристигнаха тук — спътниците ми и аз се скрихме в гората и наблюдавахме отпътуването им. Кълна се, че никога преди не бях виждал Берингтън или чувал за него. — Чърчярд отпи от чашата. — Както и да е, войната продължаваше. Мандевил бе убит. Кралски войски навлязоха в Есекс и другите източни графства. Аз и другарите ми избягахме в леса. Станахме разбойници. Беше тежък живот, затова и се върнахме тук. — Той се изсмя рязко. — Станахме пазители на това място. Хенри Фицемпрес вече бе обявил примирието. Може би сега Орденът на Храма ще вземе имението и ще го повери на някого другиго. Новият господар може да го почисти, пречисти и да го използва.
Чърчярд погледна алчно златото, което Дьо Пайен въртеше из пръстите си. Тамплиерът му го подаде и реши да се довери на този мъж. Той нямаше да спечели нищо, ако лъжеше. Едмънд му разказа точно в какво бе обвинен Уокън, как той бе избягал и че навярно се е върнал в Англия. Чърчярд ококори очи от изумление. Когато Дьо Пайен приключи разказа си, мъжът заклати глава в знак на неверие.
— Невъзможно! — промълви той. — Или Уокън носи две души в едно тяло, или някой друг е взел името му. Мога ли да те попитам за описанието на този Уокън, когото преследваш?
Едмънд поклати глава:
— Не знам нищо. А и освен това човек може да промени външния си вид. Няма значение. — Той се изправи. — Ако желаеш, можеш да се присъединиш към нас.
Чърчярд също поклати глава:
— Ние се наричаме пазители. Ще остана тук — рече той, изправи се, стисна ръката на тамплиера и излезе от стаята.
Хейстанг и Парменио дойдоха, за да обсъдят казаното от Чърчярд. И двамата изглеждаха изненадани. Хейстанг също се питаше дали Уокън не носи две души. Те тъкмо спореха в коя част от имението да пренощуват, когато един от сержантите на Хейстанг се завтече в помещението и настоя да тръгнат с него. Мъжете излязоха и забързаха през двора. Древният параклис изглеждаше още по-зловещ на чезнещата светлина, а изоставеното гробище бе мрачно, призрачно, оживявано от тайнствени звуци.
— Човекът, с когото говорихте — каза задъхано сержантът, докато ги водеше, разбутвайки клонаците на къпините, — той се върна при спътниците си и те запалиха огън…
Мъжете заобиколиха избуяла заплетена туфа прещип и прескочиха порутената стена на гробището. Блясък светлина се прокрадна между отсрещните дървета.
— Просто реших да сторя добро — измърмори сержантът. — Виждаше се, че са гладни, а и вие, сър, приехте един от тях…
Гласът на войника замря. Навлязоха недалеч сред дърветата и стигнаха малка полянка. Сега огънят гореше слаб и до него лежаха два трупа — Чърчярд и един от другарите му бяха проснати с лицата надолу. Грозни, дебели стрели с пера в края бяха заседнали дълбоко в гърбовете им, а устите им лепнеха от кръв заради сетното желание да поемат дъх, което бе отнело душите им.
— Те бяха трима — заяви Парменио и се огледа.
Дьо Пайен се изправи и рече:
— Третият навярно е бил човек на Уокън — шпионин, на когото е било заповядано да наблюдава. Убил е Чърчярд, задето е говорил с нас, после е взел златото. Той е без кон, така че ние ще сме по-бързи. — Едмънд вървеше из мрака на дърветата, бе нащрек за всички страховити звуци около себе си. Денят отминаваше. Тъмата наближаваше, също както и краят на целия този ужас. Дьо Пайен си спомни старата молитва, затвори очи и я зашепна пламенно: — Господи, помагай ми през деня, докато сянката не нарасне и не дойде вечерта, а оживеният свят се смири, треската на живота — отмине, а работата ни е свършена. Тогава, Боже, по Твоята милост дай ми безопасен дом, свят покой и мир…
Пристигнаха в Бруър след пет дни изнурителна езда. Дьо Пайен бе решен да пристигне без предизвестие. Имението се въздигаше на невисок хълм в края на тясна долина, която прорязваше навъсена, пуста местност. Двете страни на низината бяха залесени с гъсти гори, а дърветата плътно се трупаха около пътеката, която се виеше нагоре към обградената с ров и висока стена господарска къща. Беше мъглив, мрачен ден. Кълбящата се мъгла се въртеше и движеше. Въздухът бе леденостуден, а тишината бе нарушавана единствено от крясъците на гарваните, кръжащи над заскрежените дървета и папратите. Мъждиви светлинки, идващи от имението, им се сториха като приветстващ фар, водещ ги през подвижния мост, под укрепената порта в застлания с калдъръм двор, където Берингтън, Майеле и Изабела чакаха, за да ги посрещнат. Някакъв страж ги бе предупредил тъкмо преди Дьо Пайен да стигне къщичката за стражите при портата. И тримата бяха изненадани, ала се държаха сърдечно. Берингтън, въпреки възторжените си приветствия, изглежда, се чувстваше неловко. Изабела изглеждаше уморена, имаше тъмни кръгове около очите. Майеле, който се бе увил добре в плаща си срещу студа, бе язвителен както винаги, а изсеченото му, брадато лице омекна в усмивка, макар очите му да останаха бдителни като на дебнещ вълк. Предложиха им закуска, но те отказаха учтиво. Всички бяха изненадани от външния вид на Дьо Пайен и появата на Хейстанг и неговата свита. Въпреки всичко и тримата продължиха да се държат като оживени, гостоприемни домакини.