Дьо Пайен и спътниците му бяха разведени наоколо. Бруър бе голямо имение със своя собствена църква, външни постройки и дори малка ферма. Най-сетне ги въведоха в гостната над голямата зала — дълго помещение със стени, покрити с пъстри драперии и покривни греди, накичени с флагове и със знамена, с меки килими, топлещи настлания с плочи под. Огънят гореше весело в камината. Факли и свещи пръскаха изобилна светлина. Огромната маса на подиума бе набързо наредена и искреше от блюдата и свещниците. Кухнята зад паравана, приютяваща пещите и скарите, лееше благоуханни сладостни миризми. Дьо Пайен си прошепна нещо тихо с Хейстанг и след обичайните любезности, разменени с потискащите неохотата си домакини, узна, че Берингтън бе довел шестима от наемниците си тук. Освен това той беше освободил слугите, които се бяха грижили за имението, и бе наел други готвачи, слуги и ратаи — общо петима на брой. Берингтън покани Дьо Пайен, Парменио и коронерът да заемат местата си и плесна с ръце, за да привлече вниманието на прислугата. Бе много изнервен, заключи Едмънд, също както и сестра му, та дори и невъзмутимият Майеле започваше да става неспокоен. Бяха им оставили малко време да се подготвят или да заговорничат. Тази зла задруга го бе взела за наивник, глупак, дори безумец, луда глава, готов да тръгне натам, накъдето го тласнат. Е, това щеше да се промени.
Дьо Пайен остави войнишкия си колан на пода до себе си и улови тревожния поглед, който Ричард хвърли на Изабела. Дочу шум, долитащ отвън. Приставите и наемниците на Хейстанг идваха към гостната. Объркана, Изабела понечи да поднесе виното. Дьо Пайен погледна предупредително Парменио и Хейстанг. Всичко беше готово! Всичко щеше да свърши тук, в тази топла, сладко ухаеща стая с потрепващия огън и блясъка на свещите, така далече от нажежената опасна пустиня и изложената на слънцето порта на Триполи, където той бе обърнал коня си, за да посрещне убийците, устремени към него.
— Едмънд! — Изабела вече не криеше страха си.
Хората на Хейстанг започнаха да влизат в гостната. Отвън от помещението за храните и преддверието долетяха викове и крясъци.
— Едмънд. — Майеле понечи да стане, жадно вперил поглед във войнишкия си колан, окачен на гвоздей край вратата.
— Сядай! — Дьо Пайен стовари така силно облечените си в рицарски ръкавици ръце върху масата, че чиниите, каните и бокалите подскочиха и задрънчаха — Сядай — повтори той. Заля го чувство на облекчение. Хейстанг бързо му бе пошепнал, че са им казали истината — хората му бяха донесли вестта, че защитата на имението се състоеше единствено от шестимата наемници, които Берингтън бе довел от Лондон, и петимата слуги, които били наети неотдавна. — Моля ви — Едмънд вдигна ръка, — Берингтън, Изабела, мой някогашен побратиме Майеле, седнете.
Едва намираше сили да гледа Изабела — сега изражението на лицето й бе напрегнато и бдително. Те тримата седяха заедно в другия край — Берингтън в средата, а Изабела и Майеле от двете му страни. Парменио и Хейстанг се бяха разположили на срещуположните страни на масата. Генуезецът изглеждаше озадачен, хапеше устни, а пръстите му не се отделяха от дръжката на камата. Дьо Пайен се огледа. Воините на Хейстанг, вдигнали заредени арбалети в ръце, бяха завардили всички входове.
— Открих Уокън — обяви Дьо Пайен. — Когато пристигнах тук, споменах, че според мен, той се крие в Йорк. Това бе лъжа. Той е тук!
— Какво? — възкликна Майеле.
— Ти! — отвърна дьо Пайен. — Ти! — Сега той посочи и Берингтън. — И ти! — Обърна се и към Изабела. — Вие тримата сте Уокън.
— Небивалици! — изсъска Изабела.
— Истина е! — рече Едмънд. — Хенри Уокън, лорд на имението в Борли в Есекс, несъмнено е бил грешник, мъж, отдаден на страстите си, ала само Бог знае къде лежат сега плътта и костите му. Навярно гният под жаркото слънце на Палестина или са погребани дълбоко под някоя тежка скала, оглозгани от лешоядите и мишеловите. Същото е сполетяло и двамата сержанти, изпратени да го пазят.