Дьо Пайен спря, когато капитанът на стражата на Хейстанг влезе в стаята. Мъжът се наведе и прошепна нещо в ухото на разследващия. Изненадан, Хейстанг промърмори нещо в отговор, човекът излезе, а коронерът направи знак на Дьо Пайен, че това можеше да почака. Изабела хвърли разтревожен поглед към Берингтън. Майеле се размърда на стола си. Едмънд долови напрежението, неподправения страх. Тези магьосници бяха хванати в капан, най-добре бе да остави нещата в Божиите ръце и да приключи с това. Възмездието ги очакваше. Едмънд усети как духовете се трупат около му — всички погубени от тези дяволски главорези прииждаха, за да видят как справедливостта възтържествува.
Глава четиринадесета
Кралят заболя от лека треска, която после се влоши и така напусна този свят.
— Нищо под Божието слънце не се случва така, както ние искаме — заяви дьо Пайен. — Ти, Берингтън, си подготвял следващия си ход в играта, само че нещата са се объркали. Балдуин III обсади Аскалон. Трамле също пристигна там, настоявайки да се прибърза с нападението. Чудя се дали Орденът на Храма, със своите многобройни шпиони и легиони от съгледвачи, е научил, че в Аскалон има тамплиер. Дали Трамле е знаел това? Дали се е питал дали в града не стои затворен Уокън, или може би Берингтън, който така загадъчно бил изчезнал? Останалото знаете. Аскалон падна, ала Трамле бе убит. Ти, Берингтън, се измъкна от бъркотията, нетърпелив да продължиш с осъществяването на замисъла си по друг начин. Моментът е бил подходящ! Великият магистър бе покойник, Тръсел също. Можел си да подредиш нови измислици, да изтъчеш мрежата от лъжите си. Трябвало е да заминеш за Англия. Бил си твърдо решен да вземеш мен и Майеле със себе си. Майеле е можел да ме държи под око, за да се увери, че не подозирам нищо за Триполи или Хедад, а когато му дойде времето, да ме убие. В твоите очи не съм бил нищо повече от заек в тревата, глупак, който Изабела можела да омае, Майеле можел да наставлява, а ти — да му заповядваш. Моето присъствие в групата ти в Англия е щяло да повиши влиянието ти. И ако е било писано да умра тук, то е щяло да се случи заради някоя непредвидена злополука или може би смъртта ми щеше да бъде дело приписано на избягалия Уокън.
— Берингтън ти каза да си тръгваш — надсмя му се Филип. — Нали искаше да се върнеш в Светите земи, ти и любопитният генуезец.
— Ала аз бях отвратен от набезите на принц Юстъс — пресече го Дьо Пайен. — Те се дължаха по-скоро на необуздан нрав, отколкото на хладнокръвна преценка. О — той махна към Парменио, — любопитният генуезец, както го наричаш ти, вероятно е бил трън в петата ти. Не си знаел кой е той в действителност, нито защо нашите магистри му имат толкова голямо доверие. Уверен съм, че ако някаква беда бе сполетяла мен, той скоро щеше да ме последва, сполетян от някаква подобна злочестина. Същевременно вие сте виждали, че той не ми е близък. Парменио ви е бил полезен, отвличал е вниманието ми, нали? Искахте и двама ни да отпътуваме за Светите земи, и защо не? Вече бяхте се завърнали в Англия. Бяхте постигнали небивал успех. Вече никой от нас не ви е бил нужен. — Дьо Пайен се изсмя рязко. — Ако бяхме заминали, съмнявам се, че щяхме да стигнем живи дори до Дувър. Убийците ви щяха да се погрижат за това.
Погледът на рицаря обиколи гостната. Забеляза гоблените, картините, разноцветните драперии, заковани за дървото. Не видя разпятие, нищо църковно. Едмънд се запита какво ли още бяха открили наемниците на Хейстанг в този храм на мрака.
— Дьо Пайен казва истината — обади се Парменио. — До мен стигнаха слухове за заговор в Триполи, за тамплиер, който бил замесен в него. Видях с очите си какво се случи в града и бях така гневен, че едва не извърших нещо, от което вие щяхте много да се зарадвате — щях да погубя Едмънд. Като се замисля сега, странно е как домовете на точно определени търговци бяха оплячкосани съвсем скоро след гибелта на граф Реймон. Но това, разбира се, е било подготвено.
— Така или иначе — продължи Дьо Пайен, — Монбар силно е искал да проводи пратеници при английския крал. Беосис също е бил нетърпелив да се завърне у дома. Бяхте хитри — по време на пътуването ни заедно не се случи нищо. Стигнахме бреговете на Англия и преследването на загадъчния и неуловим Уокън започна. Ти, Берингтън, ни подмами с историята, че Уокън акостирал край Оруел в Есекс — Едмънд поклати глава. — Небивалици! Хванал си се на работа. Беосис пръв е трябвало да умре — така е трябвало! Само Бог е знаел какво можело да подозира той, какви тайни записи криел.