— Не Вавилон — прошепна Елеонор. — Там няма демони! Всички демони са се събрали пред Марат.
Тя отпи от разреденото с вода вино, после подаде чашата на Симон, който тревожно погледна към своята господарка-сестра. През последните шест месеца се беше привързал към тази странна франкска дама. Елеонор беше смела и забавна, макар да хранеше у себе си безброй идеали и представи, изпълнени с детска чистота и наивност. Симон така и не можа да разбере защо тя изпадаше в такива мрачни душевни състояния. Нима не знаеше, че в този свят злонамерените хора не стоят със скръстени ръце, ами сеят своите семена на злото? Не бяха ли разговаряли за това, че разликата между франките и турците е незначителна?
— Вижда ли му се краят, Симон? — взираше се Елеонор в пламъците, които се издигаха към нощното небе над град Марат. Нощният вятър донесе възторжените крясъци на тълпата, превзела градските стени.
— Не вярвам. Така или иначе, ние сме се запътили към Йерусалим — печално добави Симон. — Такава е целта на брат ти и на господаря Годфроа.
— Да, такава е! И ние не сме същите, но и те са се променили — Елеонор избърса следите от дим и прах от лицето си. — И двамата се държат като монаси, верни на своя правилник, като бенедиктинци в своето абатство.
— Ами господарят Теодор? — попита закачливо Симон. — Той все така те ухажва, нали?
Елеонор се изчерви и отклони поглед. Взе пергамент и перо от дъската за писане, която Симон беше задигнал от лагера на Карбука. Писарят се усмихна на себе си. Знаеше как ще постъпи, за да отклони мислите и на двама им. Но тя наистина трябваше да продължи да работи върху хрониката си, помисли си Симон. Нали и мнозина други, включително Реймон д’Агилер, капеланът на граф Реймон дьо Тулуз, продължаваха да пишат своите. Симон се надяваше да си извоюва безсмъртна слава със своя разказ, но може би той принадлежеше на Елеонор дьо Пайен? Е, както и да е — той сви рамене. Най-важно от всичко бе да бъде написана хрониката.
— Е, какво ще кажете за господаря Теодор? — прошепна той, но вместо да се съсредоточи върху работата им, Елеонор продължи да се взира в нощта. Двамата със Симон си бяха създали своя собствена представа за света. Според нея човечеството не се делеше на турци, православни, арменци и византийци, ами на такива, които са религиозни и другите, които са истински хора. Истинските хора можеха и да не са религиозни, докато онези, които бяха религиозни, можеха и да не са напълно истински хора. На описанието на първите отговаряше Теодор: възпитан и смел, който в интерес на истината не беше преизпълнен с особена почит към проповядваната от църквата религия, и още по-малко към водачите на така наречената Божия армия. Елеонор си даваше сметка, че Теодор я обича, и ако само съумееше да се измъкне от тази кървава мелница, щеше да отдели време да помисли за тази любов, както и да обмисли собствените си чувства към него. Въздъхна дълбоко. Наистина трябваше да си прочисти ума! Толкова много неща се бяха случили след победата над Карбука! Елеонор се обърна към Симон.
— Готов ли си?
— Великата победа при Антиохия — промърмори Симон.
Да, размисли се Елеонор. Ако турците бяха зашеметени от неописуемото си поражение пред стените на Антиохия, на свой ред и франките бяха зашеметени от своята дошла сякаш по чудо победа. Единственото обяснение за успеха им трябваше да е появата на Свещеното копие, което беше привлякло на страната на франките свети Георги и всички небесни воини. Благодарствени химни бяха изпълнявани, пееха се псалми, редяха се хвалебствени славословия сред словата от нескончаемите литургии, отслужвани за благодарност. Карбука и цялото му величие, коне и конници, бяха повалени и пометени като фараонът и колесниците му в Червено море. Времето на нуждата отстъпи на времето на изобилието. Насъбра се плячка, натрупаха се огромни купчини заграбени вещи, намериха се коне, запасите от храна бяха попълнени. Лагерът на Карбука беше свирепо опустошен, приличаше на лозе или овощна градина, през която са минали пълчища скакалци. Щом приключи с грабежите, Божията армия победоносно се върна в Антиохия. Командирът на крепостта се предаде на граф Реймон, който беше твърде болен за битката, но когато трябваше знамето му да се развее от крепостта, набързо оздравя. Боемунд се върна бързо назад, сякаш подозираше за намеренията на граф Реймон да заграби целия град. Командирът на крепостта бързо изпрати провансалското знаме обратно, прие знамето на Боемунд и прие християнството — поне така обяви публично.