Черното куче ме гледаше с червените си очи, докато роптаех срещу него, и сякаш разбираше, но не издаде нито звук.
Съпроводи ме до входната врата, покрай люлката на Евън и градинката на Сали. Това ме накара да млъкна, защото за каквото и да ме предупреждаваше, то трябваше да е наблизо. Когато кучето спря, аз измърморих:
— И извинявай за Дъбовите хора.
То се втренчи в мен с онзи ужасен поглед, преди да се отдръпне в сянката на един навес. Господин Котак скочи оттам веднага, обърна се и изсъска насреща му, след което пристъпи към мен да се оплаче от компанията, в която се движех напоследък. Взех го в ръце и се отправих към къщата.
Бях достатъчно близо, за да чуя тракането на чинии и Джулиан, който пееше „Аз съм Хенри Осми, аз съм, аз съм“ — вината си беше моя, аз го научих, — когато някой произнесе името ми и се обърнах.
Той стоеше почти на същото място, където бе изчезнало Черното куче. Носеше същата тога и перука като на портрета — онзи на втория етаж в ресторанта. Ясно виждах лицето му на светлината от кухнята — бледо, красиво и младо. То ми се усмихваше. Гласът му беше сух шепот, точно както беше казала Тамзин — звучеше като пламнал лист хартия. Не би трябвало да съм в състояние да го чуя от това разстояние, но аз го чувах. Той каза:
— Аз съм тук. Кажи й. — После ми се поклони и изгасна направо можеше да се чуе щракването на ключа.
Тогава Сали ме извика, аз влязох в къщата и направих, каквото можах, за да помогна за приготвянето на вечерята.
Не заспах цяла нощ. Някъде между залеза на луната и изгрева на слънцето господин Котак се събуди на леглото ми, протегна се, изръмжа, отиде до прозореца, издаде онзи звук, който трябваше да означава „приготви се да посрещнеш своя господар, който и да е той“, и се изстреля навън. Изругах, както бях чувала да го прави Тамзин, и наметнах халата си.
Хубаво, че бях будна, защото онова, което господин Котак беше притиснал към предната дясна гума на колата на Евън, беше гнусното розово кучеобразно нещо на госпожа Фалоуфийлд. То скимтеше и показваше рибешките си зъбки, а господин Котак бе навирил опашка в размисъл дали иска пържола или филе. Сграбчих го и го метнах в къщата. После хванах и кучето на госпожа Фалоуфийлд, цапнах го по носа, когато се опита да ме ухапе, и седнах на предните стълби да я чакам. Реших, че ще се появи всеки момент.
Двайсет и три
Тя обаче се появи едва призори, когато почти бях готова да затворя розовия й звяр в някоя от бараките за по-сигурно и да се опитам да поспя два часа. Но чух армейските й ботуши да тропат по чакъла още преди да я видя и станах да я посрещна. Кучето така се мяташе в ръцете ми, усетило нейното приближаване, че трябваше да го пусна. Нещото се метна във въздуха — много по-далеч, отколкото се предполагаше, че е по силите му, — за да цопне в джоба на мъхестото й вълнено палто като залък хляб в манджата. Госпожа Фалоуфийлд наведе глава и остро му каза нещо, но не чух думите.
— Не мога да разбера защо идва тук — започнах аз. — Искам да кажа, тук не познава никого. — В момента, в който го произнесох, разбрах колко тъпо е прозвучало, но госпожа Фалоуфийлд пак се усмихна с онази почти смешна усмивка, дето изглеждаше като болезнена.
— Може и да познава — изгрухтя тя. — Някое пиле, овца или нещо друго. С такъв като него нивга не знаеш — той има някои доста странни приятели. — Беше се вторачила в мен, докато говореше, и човек направо можеше да се пореже на сините й очи. — За втори път ми го избавяш.
Думата прозвуча странно. Не й бях казала, че всъщност измъкнах домашния й любимец от ноктите на господин Котак, но бях прекалено уморена да се чудя откъде знае. Вероятно с това създание винаги е така. Измърморих:
— Няма проблеми — и тръгнах обратно към Имението.
Госпожа Фалоуфийлд вървеше до мен.
— Евън е станал, ако искате да го видите. Преди малко го чух да ходи. — Тя едва ли беше разменила две думи със Сали, но очевидно й харесваше да си говори с Евън за дренажи и торове.
Госпожа Фалоуфийлд поклати глава. Не каза нищо повече, докато не стигнахме до вратата. Сбогувах се с нея и тръгнах да влизам в къщата.
Тя рязко рече:
— Ела някой път у нас. На кифлички.
Не ме изчака да отговоря — просто се обърна и замарширува обратно. Гледах подире й, докато изчезна от погледа ми. Не се обърна; само онова куче подаде глава от джоба й и изръмжа.
Не казах на Тамзин, че съм видяла съдията Джефрис. Нямаше нужда. Тя го усещаше, както господин Котак бе усетил присъствието на розовото куче във владенията си. Но докато инстинктът на господин Котак му подсказваше да премахне всяка следа от нашественик, Тамзин бягаше. Все по-рядко можеше да бъде намерена в тайната си стая и изобщо в къщата. Когато се срещнахме за първи път, тя ми каза, че може да ходи навсякъде в границите на фермата Стауърхед. Сега подскачаше насам-натам като топка за пинг-понг или като хамстер в много голямо колело. Понякога я засичах и през повечето време тя ме познаваше, но не винаги. Черните дупки не се появиха отново — или поне аз не ги видях вече. Общо взето, изглеждаше като онази Тамзин, която тя помнеше, само малко по-… променлива. Не мога да се сетя за друга дума.