Но буквално беше загубила ума и дума от страх; не можеше да ми каже защо. Трябва да се опитате да си представите какво е това за един призрак, както се опитвах аз. Както казах, в края на краищата тя беше само това — памет, спомени, ум — и ето я сега, толкова ужасена от друг призрак или от личността, която той е бил, че дори не можеше да си спомни причината за страха си. Използвах всяка възможност, за да настоявам:
— Не е нещо, което е направил на теб, нали? А заради Едрик, нещо, свързано с Едрик. — Тамзин само клатеше глава колебливо и уморено. — Нещо, което е казал тогава. Когато си била болна, когато си спряла. Последното, което си го чула да казва — ще си го спомниш, само мисли за него.
Но истината е, че тя не можеше да мисли за това. Научих се дори да избягвам да споменавам името на този човек, защото всеки път то сякаш я пронизваше, разкъсваше я, както дорсетските бури — облаците, и след това не я виждах дни наред. Мисля, че й отнемаше все повече време пак да събере старата Тамзин.
Разказах на Мийна за срещата ми със съдията Джефрис, включително как ми каза, че е дошъл за Тамзин. Мийна не се съгласи с мен, че точно Едрик трябва да е проблемът.
— Джени, чувала ли си за принципа на Окам? Баща ми постоянно говори за тоя принцип — може да те подлуди с него. Това е една философска теория, която казва: първо търси най-простото решение — не прави нещо по-сложно, отколкото то трябва да е. Мисля, че правиш точно това с Тамзин. Тя се е уплашила от онзи ужасен мъж и сигурно има защо. Но ти си видяла него, не Едрик. Това няма нищо общо с Едрик.
— Може би да, а може би не. Продължавам да се чудя… как той все пак се е върнал? Пуукът каза, че призраците не се връщат, след като веднъж наистина са заминали… той как е успял? Важно е, Мийна. Знам го.
Мийна ме хвана за ръцете.
— Във всеки случай не бива да имаш нищо общо с това. Разбери го, Джени.
Бях поразена — гласът й звучеше съвсем различно — като на по-възрастна, напрегнато и неприветливо.
— Трябва да й помогна. Никой друг не може освен мен.
Мийна ме стисна още по-здраво.
— Как ще й помогнеш? Какво смяташ да правиш? Нямаш никаква представа.
— Напротив. Не мога да съм с нея постоянно. Мога само да я следя, когато обикаля фермата. Но ако мога да наблюдавам и него, стига да има някакъв начин да му хвана дирите…
— Не! — Мийна ли ме разтърси или самата тя трепереше така, че и аз го усетих? — Джени, това е като с мен и Стоакровата гора — ако трябва, този път аз наистина ще те извлека за косата. Не ми пука за Тамзин, каквото и да стане с нея — съжалявам, но това е положението. Но ми пука за теб.
За миг наистина ми хрумна откачената идея, че Мийна всъщност ме ревнува от Тамзин така, както аз бясно ревнувах, когато Тамзин беше очарована от Тони. Но това изчезна бързо и аз пак си бях аз, изчервена и непохватна както винаги. Опитах се да кажа нещо, което не би прозвучало чак толкова тъпо:
— Знам, че ще го направиш. Сигурна съм. Той е мъртъв, а аз съм жива — какво може да ми стори? Никога няма да разбера защо хората се боят от призраци. Бедната Тамзин дори не може да ме докосне.
— Тамзин не ти мисли злото — упорито заяви Мийна. — Няма да се приближаваш до него, Джени. Трябва да ми обещаеш.
— Не мога. Съжалявам.
Гледахме се една друга. Най-сетне Мийна въздъхна, съвсем-съвсем леко се усмихна и се отдръпна.
— Ами…, но само в този случай.
Ако не беше заради господин Котак, не знам какво можеше да стане. Той явно имаше същите проблеми с госпожица Софая Браун, каквито аз — с Тамзин. От време на време ги виждах заедно, понякога — нея сама, тръгнала по някоя от онези важни котешки задачи, които важат дори и за котките призраци. Но тя вече не спеше в леглото ми с господин Котак, нито се присъединяваше към нас, когато обикаляхме Имението да търсим Тамзин. И господин Котак беше потиснат и постоянно се оплакваше на висок глас. Казах му, че и на мен всичко ми върви наопаки, а той безмълвно ми отвърна, че вече го знае.