— Тя ще дойде при мен.
— О, не, няма — възразих му. — Никога. — Гласът ми още трепереше, но думите бяха ясни. Вдигнах господин Котак и го притиснах към гърдите си, защото се бях разтреперала.
Съдията Джефрис продължи:
— Тя ми принадлежи. Откакто за първи път изрекох името й и се наведох над дланта й… Откакто за първи път очите ни се целунаха над масата в дома на баща й. — Не си бях представяла, че той може да говори така. — От този миг нататък тя беше моя. Знаеше го и тогава, и сега. Тя ще дойде.
Господин Котак изръмжа в прегръдките ми. Помислих си, че съм го стиснала твърде силно, но когато поотпуснах хватката си, той продължи да гледа кръвнишки съдията Джефрис и да издава звук като мелачка за боклук. Съдията Джефрис присви устни, произнесе подигравателно „пис-пис“ и отново се усмихна.
— И нейната котка не ме обичаше. Веднъж това много ме натъжи.
— Натъжило ли? — възкликнах аз. — Нещо да те е натъжило? Теб? Не мога да повярвам!
Кискането на съдията Джефрис приличаше на ахкащото съскане на стария ни парен радиатор на Западна осемдесет и трета улица.
— Да, със сигурност, защото това окаяно създание имаше повече влияние над Тамзин Уилоби от всичките нравоучения на слабоумния й, влюбен в Монмаут баща. Хранех известни надежди, че тази котка може да ме направи скъп на господарката си, като ми се умилква, но тя така откровено демонстрираше презрение, че аз с най-сърдечно удоволствие реших да я науча да плува в деня след погребението. Тя се оказа лоша ученичка, но няма значение. Тамзин Уилоби вече ми принадлежеше, също както онзи звяр принадлежеше на нея.
— Тя е обичала Едрик Дейвис — казах. — А теб те е мразела с цялото си сърце, знай го.
Това успя да го засегне — само за секунда, но гледката си струваше. Красивото мъртво лице се разтресе от гърчове, все едно го беше ударила тътреща се по пътя кола, загубила управление.
— Този проклет уелски разбойник! Този престорен измамник, този мошеник и любител на бунтовници! Христе Боже, само като го видех — как седи и гледа ден след ден, как прилага долните си магии върху възприемчивата й невинност! Сто пъти — хиляда пъти! — о, колко трудно беше да се въздържа да не скоча от стола и да го удуша на място там, както чука по клавишите, върти глава настрани и я гледа, гледа…
Тони казва, че когато се разпалвал в съда, му излизала пяна на устата. Според мен това не можеше да се случи на призрак, но не ми се искаше да се убеждавам нагледно.
— Те са се обичали — заявих. — Искали да се оженят.
Яростта му утихна и той се втренчи в мен по нов начин — наистина ме виждаше. Лицето му се отпусна и отново прие предишното нежно, търпеливо, почти крехко изражение.
— Да се оженят ли казваш? Боже мили, тоя разбойник щеше да я предаде и изостави още на първите десет мили! Но тя беше най-чистото и невинно създание, моята Тамзин. — Щом произнесе името й с този глас, стомахът ми се сви на топка. Какво знае един сияен ангел за примките и уловките на такъв безнравствен негодник? Още три века бих благославял името на Всемогъщия и още три, че можех да й предложа почтена любов и брак, какъвто никое бързо издигнало се търговско семейство не смееше и да си представи. Що се отнася до господин Дейвис, той избяга пред мен, както демоните бягат от лицето на възкръсналия Христос. В последния й миг й го казах. Тя издъхна в ръцете ми мирно, със знанието, че е пречистена и свободна.
И тук идва още един от онези мигове, за които си мисля, че би било по-добре да не бях си обещавала да записвам честно. Защото много ме е срам да призная, че тогава — само за миг — му повярвах, макар и да знаех що за човек е. Или може би повярвах, че наистина е обичал Тамзин — или поне че искрено си е вярвал. Никога не бях срещала човек като него. Той абсолютно не беше мой тип, това е.
Но той мигом ме разубеди. Постоянно поддържаше малко разстояние помежду ни, като, че не искаше да се приближава твърде много до господин Котак, но аз му възразих:
— Не, тя не е намерила покой и никога няма да го намери, докато не разбере какво е станало с Едрик!
Тогава той направи две дълги плаващи крачки и изведнъж се извиси над мен, шумолейки. Лицето му се замъгли, очертанията му се размиха, а очите му се нажежиха до бяло. Опитах се да се отдръпна, но бях като вцепенена.
— Пак ти казвам, Едрик Дейвис изчезна — заяви съдията Джефрис. — Бунтовник, съблазнител, уелски предател на богопомазания си крал! Тамзин Уилоби вече нямаше защо да се страхува, че този негодник ще се завърне. Аз се погрижих за това. — Беше застанал толкова близо до мен, че усещах как помежду ни въздухът пращи от статично електричество. Не виждах искри, но бях чела някъде, че такива неща стават между призраци и хора, макар никога да не ставаше с Тамзин. Гласът на съдията Джефрис беше съвсем притихнал. Когато се срещнахме за последен път с Едрик Дейвис, аз бях дарен с голяма сила. Аз бях недостойният инструмент на Всемогъщия, на мен се падна скромната чест да му докарам такава участ, от която не биха могли да го отърват и всичките светци заедно. Оттам, закъдето замина Едрик Дейвис, връщане няма.