Хората пишат и говорят как им настръхват косите, замират сърцата, как кръвта им се смръзва във вените. Дотогава не знаех какво означава всичко това, но то ми се случи изведнъж. Докато той изговори две последователни думи, ми стана толкова студено, че дъхът ми спря, а устата ми пресъхна и усетих метален вкус. Съдията Джефрис ме погледна отвисоко като от сивата следобедна луна.
— Тя го знае.
— Не — възразих. — О, не. Тамзин Уилоби не знае нищичко за съдбата на Едрик Дейвис. Нищичко!
Видях Джулиан да тича покрай северния обор, натоварен с бухалки и топки за крикет. Искаше и двамата да носим бели фланелки, но аз го заплаших, че ще се откажа от уроците, а Джулиан страшно обича да учи разни хора на разни неща. Повторих много високо:
— Тя не знае. Ти си лъжец.
На него това не му хареса. Той се наведе над мен, лицето му отново се размаза и разми, а звукът, излязъл от устата му, не приличаше на думи. Краката ми се превърнаха в пружини — не ми идва наум по-подходящ начин да ви го опиша. За малко да тупна по задник на земята, отначало виждах Джулиан през него, а после остана само Джулиан, втренчил в мене ония невъзможни сиви очи.
— Джени, ама че странно изглеждащ! Добре ли си?
— Да. Да, добре съм — но гласът ми прозвуча странно дори и на самата мен.
— Защото, ако не си добре, можем да потренираме по-късно — предложи той. — Джени, какво има? Какво е станало?
Братчето ми, милото.
Дори не го отпратих.
— Джулиан, зарежи, съвсем съм си добре, само дето току що гъска ми мина път. Я ми покажи пак какво е „силна ниска топка“.
Времето се стопли, безоранните посеви на Евън избуяха и добиха по-добър вид, отколкото се очакваше. Новата царевица растеше, новите кладенци изпомпваха много повече вода от старите, а семейство Ловел бяха щастливи като птички Божии. О, да, и „маларийното блато“ в горните ливади най-сетне пресъхна — вероятно за първи път, откакто съществуваше. Сега там Евън е засадил крушови дървета.
Но се случваха и други неща, за които имахме представа само ние с господин Котак. (Както и госпожица Софая Браун — няма начин и тя да не е знаела.) Не може да има два призрака по на три века на едно място, без нещата да се разбъркат, без сегиз-тогиз някоя врата да не се отвори широко. А онова, което изскачаше, вече не бяха само дорсетските нощни твари и офейкващите спаринг-партньори на господин Котак. Вече преминавахме към друг, съвсем различен клас страхотии.
Първите не бяха призраци — освен ако цели сцени, цели пейзажи можеха да са призрачни или да имат призраци. Една сутрин миехме чиниите със Сали и спорехме лениво кой играе в този или онзи стар филм, когато изведнъж господин Котак скочи на рамото ми, заби нокти в него и кухнята се изпълни с… хълмове, за бога. Сали не забеляза нищичко, което беше чудесно, защото около нея край мивката се бяха скупчили сенчести дъбове, в сравнение с които Стоакровата гора приличаше на ферма за коледни елхички. Накъдето и да се обърнех — с господин Котак, здраво залепнал за врата ми, се натъквах на огромни варовикови склонове и ниски брегове, всичките разкривени и издигащи се към тавана. До един прозрачни, разбира се, прозирни като копринените шалове на Мийна, които леко се вълнуваха, когато Сали или аз минавахме през тях, сякаш преминавахме пред диапроектор. Никаква орна земя, никакви животни и хора. Само хълмове.
Така се започна, но не остана дълго толкова безобидно. Някои от миражите така си и останаха призрачни, по-тънки дори от Тамзин, но други изглеждаха толкова истински, че постоянно отскачах встрани, за да не се сурна по някой хълм, заравнен от някой Уилоби, или да се сблъскам с огромните стари скални блокове, издигащи се сред царевичната нива или сред пасището на овцете. В къщата всъщност всичко това беше смешно най-вече, защото бях единственият човек, който усещаше, че става нещо необичайно. Веднъж забравих и предупредих Тони за блатистия и обрасъл с водни треви вир точно насред лъскавия под на студиото му. Друг път заставах на прага на музикалната стая и мигах, без да влизам, докато Сали не се подразни. Но аз не можех да я видя заради каменистите поля или дивите гори помежду ни.
Навън, под обичайното небе на Дорсет (обикновено ветровито и сиво-люляково, без значение пролет ли е или не)… навън беше друго. Навън през повечето време не можех да бъда сигурна къде и кога се намирам. Някои сутрини излизах от къщата и всички бараки и външни постройки бяха изчезнали — всичко освен самото имение. Не беше останало друго освен хълмове тук, тъмнозелен дол там и може би дивечова пътека помежду им. Не ми оставаше нищо, освен да не се отдалечавам от къщата, докато миражите не се разтворят, а винаги ставаше така, рано или късно. Беше почти като да си съдията Джефрис, но от другата страна — и двамата се бяхме вкопчили в Имението като в единствената истина сред свят на трескави бълнувания. Това беше най-близкото до проумяване, което постигнах по отношение на него.