Тамзин се усмихна. Никой никога не ми се е усмихвал така, както ми се усмихваше Тамзин.
— Скъпа господарке Джени, моята майка беше градинарка, каквато Дорсет не беше виждал. Нямаше цвете, местно или чуждоземно, издръжливо или нежно, което да не е цъфнало в ръцете й. Нашите хора се кълняха, че градините на ескуайър Уилоби цъфтят така, защото дори и най-деликатното и своенравно цветче обожава майка ми и би разцъфнало дори и посред дълбока зима, за да й угоди. Но с мен никога не е било така — аз доста се възхищавах на цветята, но между нас нямаше близост, нямаше връзка. И това много ме измъчваше — о, не заради мен, нито дори заради горкичките цветенца, чиито листенца опадваха и те повяхваха още в мига, когато ги погледнех, а защото толкова, толкова исках да разбера истината за радостта на майка ми в нейната градина. Но не можех, Джени. Можех само да гледам, да се дивя и възхищавам.
— Сигурно. Но аз искам само да…
Лицето на Тамзин се промени и се приближи до моето. Видях го толкова близо, колкото не бях го виждала от първата ни среща.
— Дете, никога не ми говори за желания — рече ми тя и прекрати разговора.
Както и да е, двете с Мийна прекарвахме много повече време на хоровите репетиции, отколкото ми се щеше, свити на сгъваеми столове от гол метал в дъното на залата, докато Сали караше ония жени да пеят четири такта от някоя кантата отново и отново, и после пак отново. Честно разказах на Мийна всичко, каквото можех, не премълчах много неща освен ония, които според мен щяха да я разтревожат. Тя ме изслуша внимателно и сподели колко много я притеснява това.
— Сега си ти сама срещу него — каза ми тя една вечер. Вече не става дума само да помогнеш на Тамзин, нали? Ти си срещу него и това ми е страшно неприятно, Джени.
— Някъде четох как каубоите са хващали диви коне — започнах да разказвам аз. — Вървели бавно подире им — ден след ден. И така дни наред. След време конете толкова се наплашвали и обърквали, че накрая просто спирали, докато мъжете ги настигнат. Точно така постъпва той с Тамзин. Чака, докато тя се предаде и отиде при него. Той ми го каза.
— Но тя няма да го направи — възрази Мийна. — През цялото това време не я е видял нито веднъж. Тя може да се скрие от него, има на разположение цялата ферма…
— Той не може да чака вечно. А и тя не може да издържи вечно. Започвам да разбирам по малко, Мийна, както ми каза пуукът. Картинката е ясна — напъхал се е в онзи неин портрет и според мен това някак си ги свързва, ето защо той е успял да се задържи тук или да се върне, няма значение кое от двете. Или може би, защото тя не си е тръгнала, когато е трябвало — може би това му е оставило отворена вратичка, както каза пуукът. Какво ли би се случило, ако той беше откраднал портрета и просто би го унищожил? Може би толкова малко, е нужно, за да бъде освободена тя.
— И той също, а? — На това нямах отговор. — Освен това Едрик Дейвис също е на онази картина — в лицето, в очите й. Не е нарисуван, но е там. Какво ли ще стане с него където и да се намира?
— Не зная — отвърнах. — Не зная изобщо как стават всички тези работи. — Поумълчахме се и слушахме как Сали се опитва да накара своите сопрани да пеят в тон. После продължих:
— Пуукът ми рече, че Страшният лов ще ми каже каквото трябва да знам. Как да поиска човек съвет от Страшния лов?
— Прати им писмо по електронната поща — предложи Мийна. — Или по факса.
Страшният лов не беше минавал над Стауърхед от седмици, почти, откакто не бях виждала Тамзин. Ловът най-често се чува през есента и зимата, през пролетта почти не се появява. Попитах Гай Гътри защо, той ме погледна над очилата и рече:
— Мнозина ще ти кажат, че се явява, след като гъските отлетят на юг, между техния полет и воя на зимните бури…
— Да — прекъснах го. — Дори и Евън мисли така.
Господин Гътри се усмихна.
— Но не и ти. А какво мисля аз ли? — Не каза нищо, докато чаят не стана готов. Той прави чай, както Евън си роши косата, а господин Чари си играе с пурите, които най-често забравя да запали. — Е, ако размишлявах повече над тези неща, предполагам, щях да си мисля, че навсякъде хората умират най-вече през студените месеци, когато умира и годината и че може би Страшният лов точно тогава има най-богат избор от клети души, които да преследва в небето. Може би напролет отиват да ги търсят в другото полукълбо. Струва ми се, че не са известни много неща за Страшния лов.
— Дали те…? Сами ли действат или някой…? — попитах.
— Да ги насочва? Виж, и това не мога да ти кажа със сигурност, нито пък как избират плячката си. Някои твърдят, че техен господар е дяволът — в Корнуол ги наричат Дяволската глутница — и че можещ да се скриеш от тях, като се молиш в черква. Други твърдят, че погнат ли те, никакви светилища не могат да те спасят. Жив или мъртъв, грешник или праведник, убежище няма. — Той свали очилата си, наведе се напред и започна да чеше Клем зад ушите, но старите му сини очи се бяха втренчили в мен като тези на корнет Симънс. — Защо питаш, Джени?