А аз не можех да тичам повече. Когато паднах за последен път, изобщо не можеше да става и дума да се изправя отново на крака, и Тамзин не ме помоли. Каза само „тук“ на Едрик. Трябва да му призная, че той дори не предложи да ме зарежат и да продължат. Поне не го чух да казва нещо подобно, защото нещата започваха да се плъзгат далеч от мен и ме оставяха кротка и сънлива, а глезенът почти не се усещаше. Чух Тамзин да казва:
— Това беше мястото, това, точно това. Кълна се в душата си, Едрик.
Едрик изведнъж се разсмя — с младежки смях, като се има предвид, че не го беше правил от триста години.
— Е, скъпа моя, ти си моята душа, така че не мога да сторя нищо друго, освен да остана с теб. — Госпожица Софая Браун спокойно седна до мен, погледна ме в очите и издаде онова въпросително „мрррп?“ точно като господин Котак, само че тихичко и твърде далечно. Едрик тъкмо казваше: — … никой не я познава, нито може да се споразумее с нея, нито някога е имало такъв. Също толкова лесно тя може…
Гръмотевицата и воят на Страшния лов заглушиха останалото. Последният триумфален писък на съдията Джефрис сякаш удави светлинните на Тамзин и на Едрик. Както бях вцепенена и сякаш наблюдавах всичко отстрани, този път усетих, че те изчезват, все едно прекъсна телефонната връзка помежду ни. Ужасно ме заболя — много повече от глезена ми — и, струва ми се, започнах да ги викам. Знам, че се опитах да стана — или поне исках, но връзката беше прекъсната, Страшният лов ни връхлиташе. Чудовищата издигаха точно над мен крака на паяци и маймуни, кози копита, ястребови човки… и най-шантавото беше, че на мен изобщо не ми пукаше. Тамзин я нямаше, Тамзин и нейният Едрик никак не се интересуваха какво ще стане с мен.
Тогава чух госпожа Фалоуфийлд.
Чух, не видях, защото лежах на другата страна и дори не можех да си вдигна главата, но знаех, че е тя. Говореше на някакъв бавен, съскащ език, който звучеше като стария дорсетски, но не можех да разчленявам думите една от друга. Пък и едва разпознах гласа й — удряше сричките, както чук конска подкова. Около мен всички чудовища на Ловците се приземиха на четири крака — или на осем, или на колкото там имаха, — а самите Ловци се умълчаха — по съвсем различен начин, отколкото първия път с Тамзин. Тогава бяха озадачени, несигурни, направо объркани; сега обаче бяха уплашени. Дори в състоянието, в което се намирах, можех да усетя разликата.
Освен гласа на госпожа Фалоуфийлд имаше и друг звук, но не го издаваше никой от Ловците. Нито пък съдията Джефрис — той мълчаливо наблюдаваше от едно от мъртвите дървета, сега заклещен в клоните като ръбато хвърчило. Ръмженето беше толкова ниско, сякаш идваше от земята, и толкова студено и зло, че гръмотевицата спря, светкавицата изчезна, а бурята сякаш се отдръпна, затътрила крака и преструваща се, че всъщност не е имало нищо. Напъхах лакът под себе си и се поизправих да погледна към госпожа Фалоуфийлд.
Видът й беше удивителен. Нямаше я руската шапка; дългата жълтобяла коса, която тя бе крила под нея, се спускаше надолу по гърба й като жива. Нито вълнена риза, нито армейски ботуши — вместо тях нещо като тъмнозелена тога, само че с дълги ръкави, плътно обгръщаща жилавото слабо тяло. Лицето беше на госпожа Фалоуфийлд с всичките му черти, но жената с това лице не беше госпожа Фалоуфийлд — не и тази, която познавах. Това лице имаше бледожълтия цвят на половинка луна и също толкова старо: сякаш милиарди години е било удряно и обстрелвано от метеори, астероиди и още какво ли не. Очите вече не бяха сини, а черни като господин Котак, черни до мозъка на костите. Но дори и така тя беше ужасяващо красива и по-висока от госпожа Фалоуфийлд. Излезе от храсталака и тръгна право към Страшния лов, както пристъпват кралиците.
До нея вървеше нещо, което бе ръмжало. Беше с размера на Черното куче и имаше втренчени червени очи като неговите, но това е само за сравнение. Останалото не приличаше на нищо познато: видях дълги щръкнали кадифени уши, глава като на огромен прилеп, само че с муцуна на алигатор. Тялото приличаше по-скоро на тяло на голяма котка, отколкото на куче, задницата — по-висока от предницата, но имаше и вълна като на овца, която падаше на мръсни валма, докато двамата се промъкваха през храсталака — и кожата отдолу беше розова! Предполагам, че поуката от тази история е следната: винаги бъди мил с отвратителните квичащи кученца на хората. Човек никога не знае.
Госпожа Фалоуфийлд — или която и да беше тя — не ме погледна. Посочи с дългата си ръка към Страшния лов, към всички Ловци подред, и накрая право към съдията Джефрис. Той отвърна на погледа й — не беше трепнал нито за миг. Имаше смелост, извираща от лошотията му, този съдия Джефрис.