— Ти. Познавам те — каза госпожа Фалоуфийлд. Долавяше се дорсетският акцент, но гласът й беше различен — достатъчно дълбок, за да принадлежи на мъж, с метален призвук, който усещах по гръбнака си. — Спомням си добре.
Съдията Джефрис не се предаде. Отговори й меко, почти извинително:
— Аз ще взема, което си е мое.
— Жената. — Гласът на госпожа Фалоуфийлд прозвуча безизразно — това е най-точната дума. Съдията Джефрис кимна. — Жената. — Този път в гласа й имаше нещо, което малко ме нервира. Тя протегна другата си ръка настрани и Тамзин се изправи до нея; първото, което направи, бе да ми се усмихне. А аз не можех да си поема дъх — точно както не можех и когато бягахме от Страшния лов.
— И мъжът. — Госпожа Фалоуфийлд направи с ръката си жест, който почти приличаше на движенията, които бях виждала да прави Тони, докато танцува — и ето го Едрик Дейвис, застанал до Тамзин. Сякаш по някакъв начин тя ги беше приела в себе си и ги бе родила отново — не че можеше, защото те все още си бяха призраци… е, няма значение. Може би Мийна ще ми помогне с това изречение, ако някога се сетя какво съм се опитвала да кажа. За мен значение имаше само това, че Тамзин ми се усмихваше.
— Мъжът принадлежи на тях — съдията Джефрис на свой ред посочи към Страшния лов. — Жената — на мен. — Със същия успех би могъл да раздава и храната в китайски ресторант.
Кучоприлепоалигатороовчоподобното нещо на госпожа Фалоуфийлд изръмжа, но млъкна, щом тя докосна ужасната му глава. Жената дълго се взира в съдията Джефрис, без да каже нещо. Нощта се проясняваше — близо до половината луна вече виждах и няколко звезди, — но аз бях подгизнала, скована от болка и трепереща; вече започвах и да го разбирам. Тамзин забеляза това. Тръгна към мен, но госпожа Фалоуфийлд поклати глава. Едрик се приближи по-плътно към Тамзин и ето ме сега — треперя от студ, но ревнувам. Ако можех, тогава бих прегърнала онова създание на госпожа Фалоуфийлд — за да се утеша и стопля. Бих прегърнала дори и някой от Ловците, по дяволите.
— Аз те помня — каза госпожа Фалоуфийлд на съдията Джефрис. Кръв и огън — войници в горите ми. Помня.
— Голяма работа — отвърна гордо той, сякаш сочеше с поглед към онези оваляни в катран части от тела, увесени по дървета, огради, камбанарии и покриви. — Няма скоро да забравят урока, който дадох на тази дорсетска сган. Всеки ден в съдебната зала усещах Божията ръка на рамото си и знаех, че всички заслужават да бъдат обесени — всички до последния смрадлив Джак. И го правех — да, с радост, с цялото си сърце. Бих отървал крал Джеймс от всичките тях наведнъж. От всички без нея.
Той не спираше да пронизва с поглед Тамзин, макар че тя изобщо не го поглеждаше. Обаче Едрик Дейвис го погледна и омразата и ужасът на лицето му надминаваха гордостта на съдията Джефрис. Подобни чувства не умират; спомени като спомените на Тамзин за Едрик и за изгубената й сестра не умират. Ето защо имаме призраци.
— Заради нея бих предал длъжността си, краля и бога си — каза съдията Джефрис — и наистина го направих в сърцето си, без изобщо да се замислям. Затова Тамзин Уилоби е моя.
Знам, че написано така, изглежда глупаво. Но вие не сте го чули, а аз още го чувам. Той наистина би направил всичко онова заради нея — дори с убедеността, че би горял навеки в ада, ако го направи. Но не беше го направил и тя не бе негова; ето защо си бе въобразил, че е станало. Или поне аз го виждах тогава така. Той беше маниак и чудовище, но хората вече не ги обичат тия. Може би само маниаците и чудовищата да ги обичат. Не знам.
Едрик Дейвис застана безмълвно пред Тамзин, но тя пристъпи покрай него и се обърна с лице към госпожа Фалоуфийлд. Помня всичко, което каза, защото това бяха последните думи — но какви думи, — които я чух да изрича:
— Аз съм Тамзин Елспет Катрин Мария Дюбоа Уилоби. Познавах те, когато бях малка. Постоянно бродех и се губех из твоите бъзови храсти, а твоят приятел — Тамзин кимна към оная розова фантазия на кръпки — винаги ме намираше.
Госпожа Фалоуфийлд се изкиска — като онази гаргара с въглища, която помнех от друг свят.
— Както твоята приятелка постоянно спасяваше него. — Поклати глава и посочи към мен. — Тичай да видиш избавителката си, дребосък. — Слава Богу, розовото нещо не я послуша. И без алигаторския му дъх си имах достатъчно проблеми.
— Тя е моя истинска и любима сестра. Той — Тамзин се усмихна на Едрик Дейвис така, че сърцето ми се сви, а стомахът ми се преобърна, — той е моят любим и бе предоставен на милостта на Страшния лов по моя ужасна вина. Сега той вече е свободен от мъченията и аз имам цяла вечност да изкупвам греха си. С огромната ти милост направи за мен каквото трябва.