— Аз просто си взех няколко шоколадови бисквити, но не съм събарял онези бутилки…
— И аз не съм, не съм, не съм нарисувал ония неща по пода! — Джулиан така усърдно клатеше глава, че ми се зави свят само като го гледах. — И не съм разхвърлял яйцата, нито съм направил оная ужасна каша под мивката, и за хладилника не съм виновен…
Евън въздъхна.
— Наистина бих искал да обвиня за всичко някой богарт.
Вече бяхме включили два хладилника, но в никой от тях храната не можеше да се съхранява повече от един ден. А им нямаше нищо — всеки път, когато се развалеше храна, Евън викаше един възрастен човек от Салисбъри и той всеки път намираше, че токът е погодил някой номер. Което беше изключено при новата инсталация. Последния път, когато човекът дойде от Салисбъри, той потърка нос с пръст, затвори едното си око (чела съм, че някои хора го правят, но никога не съм виждала) и каза на Евън:
— Има къщи — те са тук отпреди електричеството, — които не обичат тока. Те се борят с него, притискат го, опитват се през цялото време да го отстранят. Значи това става — тази къща се бори с тока.
Следващия път Евън повика друг човек, но безрезултатно.
Лично аз се надявах да се появят десетки богарти, петдесетина пууки, цяло стадо като Хедли кау и всякаквите там други създания, за които Евън ни беше разказвал, докато пътувахме насам. Нещо, което да направи оставането ни в Стауърхед абсолютно невъзможно, нещо, което да ни принуди да се върнем поне в Лондон, щом няма начин да се приберем у дома в Ню Йорк. През цялото време стисках палци това да стане — без значение колко щеше да е мръсно или ужасно. Или поне бях „за“ до онова нещо, което се случи в банята ми.
Сали често ми казваше, че английският въздух ще направи чудеса с кожата ми; освен това моята кожа не беше и толкова ужасна, колкото си мислех. Знаех обаче само това, че от „Хийтроу“ насам са ми се появили нови английски червени пъпки, и започнах да се обръщам с гръб, както правят високите момичета, когато се промъквах покрай някое огледало. С изключение на едно — огледалото в банята ми, където разглеждах лицето си всяка вечер и всяка сутрин. Опитвах всичко, което някой ми кажеше, че може да помогне — всякакви мазила, сапуни и маски, неща, които караха кожата ми да съхне и да се лющи, други, които се предполагаше да я омекотят, а тя доизсъхваше толкова, че чак болеше… Не обичам да говоря за оня период. Беше преди години, но сякаш ей сега ще се върне.
Както и да е. Бях се приближила плътно до огледалото и правех това, което Сали ми беше казала да не правя — изстисквах нещо на челото си, което винаги излизаше на едно и също място. (Мийна казва, че сигурно това е третото ми око, което се опитва да ме накара да му обърна внимание. Извинявайте, ама то просто изглеждаше като червена пъпка с размера на драже М&М. Светлочервена.) След като се отвореше, щях да го почистя със спирт, колкото и да щипе. Надявах се да щипе — може би тогава на проклетото нещо щеше да му хрумне да изчезне. И тогава чух гласовете.
Без думи. Не чувах истински думи, а просто два гласа, единия — писклив като на някой мъник, другия — малко по-дълбок и определено по-тих… пронизителен, както бихте казали вие, сякаш Тони шепнеше на Джулиан какво става в някой филм. По онова време той наистина беше търпелив с Джулиан — дори и тогава, когато му викаше богарт.
Обърнах се, но не видях нищо. Банята беше малка — нямаше дори душ, нито скришно място освен в сенките зад старата вана с лъвски крака. Ето откъде идваха гласовете.
Направих крачка напред към ваната.
— Кой е там? — Ако това е прозвучало храбро или нещо подобно, веднага може да изоставите това усещане. Не изпитвах никакъв страх от някого, който говореше тихо и пискливо и можеше да се скрие зад вана. Достраша ме, че ако не внимавам достатъчно, ще започна да ги разбирам, защото вече почти разчленявах думите. А това беше последното нещо, което исках — да разбирам пискливи гласчета, идващи иззад ваната.
Когато се обадих, те замълчаха за миг и после пак започнаха; сега звучаха развълнувано. Можех да изпищя — почувствах как един писък си пробива път през гърдите ми, — но това щеше да докара всички тук, а не исках Сали да разбере, че си стискам пъпките. Сигурно звучи адски тъпо, обаче това е положението — такава съм. Направих още две крачки и тупнах толкова силно с крак, че четката ми за зъби изтрака в чашата.
— Виждам ви — казах. — Можете да излезете оттам. Хайде де, нищо лошо няма да ви сторя. — Това последното го добавих, защото гласът ми трепереше, а не исках те да си помислят, че се страхувам.
Заля ме поток от кикот. Нито цвърчене, нито думи, нито дори истински кикот. А досадно хихикане, като онова, което чувах отсреща, докато минавах през хола. Познато ми е. В училище никога не бих се вързала, но тогава — в оная стара баня в странната смърдяща стара къща и с тях които и да бяха, дето ме шпионираха как си стискам лицето, че и ми се хилеха на това отгоре, просто се вързах и това е. Скочих към ваната, тропах и ритах като Джулиан, когато Тони го е раздразнил твърде много. Добре че там нямаше никой или пък аз ги бях сплескала, но не ми пукаше дори да бяха елфите на дядо Коледа. Но те просто бяха изчезнали. Чух да се отдалечават стъпки някъде в ъгъла, но никакви гласове — освен Сали да пита от хола добре ли съм.