Същата нощ лежах будна часове наред и повече от всеки друг път исках господин Котак да е при мен, да хърка отгоре ми. Опитвах се да запазя спокойствие и да разбера дали полудявам, което почти винаги съм очаквала, или наистина из банята ми тичат богарти. В известен смисъл лудостта беше удобна — ако си луд, не си виновен за нищо, а точно така исках да се чувствам тогава. Богартите са ужасни, защото, ако ги има и ако ги има точно в тая къща, това означава, че може да има и всякакви други създания. Никак не ми се мислеше точно за това. Но поне беше интересно, а лудостта не е интересна. Удобна да, това е ясно, но не и интересна.
Когато най-после заспах, не сънувах точно богарти. Сънувах, че Джулиан и аз сме се смалили до размерите на богарт и някакви големи хора ни гонят с пръчки. Не знам защо с пръчки, но това няма значение, не е страшно. В съня ми имаше още нещо — нещо или някой с големи жълти очи, толкова сурово и диво жълто, че всъщност изглеждаше златно. Големи-големи очи с тесни коси зеници изпълваха съня ми. Не можахме да им избягаме, докато не се събудих сред хаос от потни чаршафи; ослушвах се за гласове. Но повече не ги чух. Не и точно тези.
Седем
Мийна постоянно повтаря, че точно тук трябва да разкажа всичко за фермата Стауърхед, но ми е трудно да преценя откъде да започна. Първо на първо, тя е в провинцията — не че „провинция“ означава кой знае какво, ако си на трийсетина километра, все едно къде от любимия на Джулиан „Тако Бел“. Но ако си живял цял живот в сърцето на Манхатън и като се събудиш, чуваш крави, които се чудят кога ще ги издоят, вместо полицейски сирени и диви гъски, които крякат над главата ти, вместо пневматични чукове, разбиващи Западна осемдесет и трета улица и „Кълъмбъс“, или помпата на кладенеца, която бучи като луда, защото в него се е образувала въздушна камбана, вместо плюещи и крещящи точно под прозореца ти пияници… Ами това е то, провинцията. Може за Уили Нелсън или за Томас Харди да не е, но за Западна осемдесет и трета улица и „Кълъмбъс“ е провинция.
Добре де, Мийна. Можеш да проследиш историята на фермата Стауърхед назад от 1671 година, когато Роджър Уилоби купил голяма част от едно съсипано имение и направо придобил пълна собственост, а не е станал фермер арендатор. Той не бил фермер; направил състояние от доставки за Кралската флота, но в главата му се въртели всякакви идеи за фермерство и нямал търпение да ги провери на практика. Пишел писма до вестниците, пишел памфлети за това, как можеш да удвоиш добивите, като редуваш културите ей така, как да отглеждаш по-едри дорсетски овце и защо всички в западен Дорсет трябва да спрат да сеят пшеница и да я заменят с просо. Според Евън тогава всички в западен Дорсет го чакали кога ще се провали. И започнали да викат на голямата нова къща „Имението“, за да го подиграват. Роджър Уилоби бил от Бристъл, но все едно, със същия успех можел и да е от Мадрас като Мийна. Сега е друго както навсякъде, но не чак толкова. Дорсет не се променя така бързо като някои други места.
Да, ама той не се провалил, този Роджър Уилоби. Не успял да направи нищо за овцете — те все още са доста дребни, — но явно имал усет за фермерство, защото Стауърхед останал собственост на семейството му почти триста години. Те не били дребни благородници, нито земевладелци, дето не живеели в имотите си и купували ферми, които очите им не виждали. Живеели в собствеността си и постоянно я подобрявали, обикаляйки наоколо с някаква нова идея. Първо Роджър Уилоби отглеждал ечемик и овес, после грах. Опитал се да сее просо, но когато нищо не станало, се върнал към пшеницата като всички в тоя край. Може и да е бил велик романтик — така го нарича Тамзин, — но не е бил луд.
Фермата не е голяма — около триста хектара. В Щатите това е като детско игрище, заден двор; тази земя дори не може да ти върне парите. Но по времето на Роджър Уилоби е била достатъчно много за тази част на Дорсет. Била е дори още повече — не зная колко точно; с течение на времето семейство Уилоби попродали някой и друг ъгъл и някое късче земя. Най-вече през XIX век, когато времето доста дълго се задържало неблагоприятно и цените на земеделската продукция много паднали. Стауърхед тръгнал надолу около 1900 година и никога не се възстановил достатъчно. Последният Уилоби го продал след Втората световна война. Мисля, след тях имало четирима или петима собственици, всеки — все по-некадърен от предишния. Когато го купили семейство Ловел, мястото вероятно е изглеждало също толкова диво, колкото когато тук се е нанесъл Роджър Уилоби.