— Без особена причина. — Поех си дълбоко въздух. — А за Имението — чудех се, просто от любопитство… — За бога, щях да стана ужасен шпионин. — Чуваш ли някакви звуци нощем? Нали знаеш, искам да кажа… онези звуци.
Тони направо се усмихна — това не го правеше често напоследък.
— Имението е много стара къща. А старите къщи издават звуци.
— Нямах предвид тези. Имах предвид… искам да кажа стъпки, по дяволите! Кискане.
Очаквах да ми се присмее, но той просто седна на пода и започна да прави упражнения за разтягане.
— Когато разбрах, че със сигурност идваме тук и няма мърдане — заговори той, — отидох в библиотеката и взех много книги за Дорсет. История, селско стопанство, фолклор, всичко. Знаеш ли, има две цели книги само за дорсетските призраци. Графството е затънало до шия в привидения и възкръснали мъртъвци — всеки си има монах фантом, пищящ череп или Бяла дама. Звуци, а? Мисля, че ако в тази къща няма призрак, татко трябва да съди семейство Ловел за нарушаване на договора. Или нещо подобно.
Това беше най-дългото нещо, което ми беше казвал, откакто бяхме в Стауърхед — освен когато изхвърляше господин Котак от студиото. Осъзна го в същия миг, в който и аз, и продължи да се разтяга. Тъкмо смятах тихичко да се измъкна и той добави:
— Много от дорсетските призраци са от 1685 година. Нали знаеш, Кървавите процеси.
— Не, не знам. Какви са тия процеси и защо са толкова кървави?
Тони въздъхна.
— Ама наистина ли нищо не ви учат в ония американски училища, а? Мислех, че това е просто британски шовинизъм. Значи не си чувала за въстанието на Монмаут, а? — Аз само поклатих глава. — Добре тогава. Чарлс Стюарт — това е крал Чарлс II, е имал незаконен син на име Джеймс. Не е кой знае какво, както би казала ти — нещо съвсем обичайно за кралете, особено когато си Чарлс. Той го признал, завел го в съда, направил го херцог на Монмаут, всичко съвсем законно. Той нямал шанс да наследи трона, който бил за брата на Чарлс, херцога на Йорк, също Джеймс. Дотук нали схващаш?
— Джеймс II — казах. — „Славната“ революция, 1688. Учат ни на това-онова.
— О, много добре. — Не можах да преценя дали точно това имаше предвид или просто беше саркастичен. Сега обикновено мога. — Точно така. Джеймс II се възцарил през 1685 година въпреки някое и друго възражение — най-вече, защото бил римо-католик, но и защото винаги е бил гадняр и предател. Но и чаровен, когато поиска, като всички Стюарти — те разчитали на чара си. Както и да е. Монмаут — другият Джеймс — се криел в Холандия, защото участвал в някакъв заговор, но това може да го пропуснем. Та Джеймс II не бил Джеймс II и десет минути, а Монмаут вече бил акостирал в Лайм Реджис и започнал да събира армия да го свали от трона.
— Чакай малко. Лайм Реджис? Туристическото градче, където ходихме за Великден? — Там прекарахме един уикенд, валеше дъжд и Сали настина, докато ми показваше къде са снимали „Жената на френския лейтенант“.
— Тогава още не е имало туристи — нетърпеливо рече Тони. — Било е пристанище, строяли кораби, а Монмаут бил много известен в западната част, не питай защо. Отишъл в Тонтън, Съмърсет, и се обявил за крал, но истинските му поддръжници били точно тук, в Дорсет, хората, които го посрещнали на брега. Фермери, миньори, рибари, еснафи и търговци от Дорчестър — всички били луди по Монмаут. Онзи стар чар на Стюартите.
Повечето хора се изчервяват и пламват, когато говорят за нещо, което ги вълнува. Тони пък винаги става много блед, понякога дори се разтреперва.
— Те наистина вдигнали въстание, Джени — продължи той — точно тук. Били сигурни, че висшите класи мразят Джеймс, колкото и те и че дребното дворянство ще се присъедини към тях с конете, оръжията, парите и личните си армии и всички заедно ще тръгнат към Лондон. Но не станало така.
Той пак се изправи и се раздвижи — въртеше се, навеждаше се, полюшваше се, сякаш почти танцуваше.
— Не станало така. Повечето от благородниците изобщо не се появили, а самият Монмаут офейкал, скатал се, побягнал към границата, както винаги правели Стюартите. Зарязал хората от долните класи, които вярвали в него, да се оправят сами, а войските на краля дошли и ги смазали. Но Джеймс II още не бил приключил с Дорсет. Смятал да покаже на Дорсет веднъж завинаги защо никога, ама никога не бива да си имаш работа с крал. Изпратил им съдията Джефрис. Лорд върховният съдия Джефрис. — Бързо завъртане, не пирует, а близо до пода като пумпал. После се изправи и ме посочи с пръст. — Ето това са Кървавите процеси.
Когато си израснал в Ню Йорк, а майка ти е абсолютно луда на тема стари филми… Нещо ми прищрака.