— Пак! Опитай пак! — Той се забавляваше чудесно, въртеше се на пети, и подскачаше. Надявах се да намери пътя към вратата като Сторипакост. Джулиан пак захлипа. Точно сега толкова исках Сали да е тук (и Евън, разбира се), колкото не бях искала отдавна, защото това беше повече, отколкото можех да направя. Но не исках Джулиан да се плаши повече, така че го прегърнах през рамо и казах на богарта:
— Стига вече, предаваме се, повече не искаме да играем. Само че, за бога, кажи какво би ти харесало, за да можем да се погрижим за това и ти да спреш да се занимаваш с нас. И всички ще бъдем доволни. Става ли така, а?
Имах чувството, че това няма много да разтопи леда, и бях права. Сега вече богартът наистина се ядоса. Спря да подскача, смъкна глупавата си шапчица от главата си и я удари о пода.
— Нее, Джени Глоокстейн — странният дълбок глас стана съвсем тих и много застрашителен, — нее, тий ще играеш още зъ богарт ащото аз казвам тий ще. Тий ще продължаваш да разъждаваш какаво може да смекчи сърце на богарт, какво може да омагьоса богарт и той да си бъде тръгнал. Ащото аз казвам така. — Той направи две крачки към нас и Джулиан това винаги ще го помня — Джулиан се изскубна от ръката ми и застана пред мен. Както беше толкова уплашен. — Ще го помня.
Изобщо не видях господин Котак. Така е винаги, не го виждам, а той се появява изневиделица. Той удари богарта като черна мълния, дошла с бурята отвън, и скочи на раменете му с всичките извадени и задействани четири комплекта нокти. Богартът изквича и залитна напред — и тогава го връхлетя госпожица Пухкава козина, госпожица Тленни останки, онази персийска котка призрак, проблясваща и готова да забие в лицето му… истински нокти? Дори и сега не съм сигурна, но богартът изпищя като хванат в капан заек, падна по гръб и бясно заразмахва ръце около главата си. Господин Котак скочи на гърдите му, притисна го надолу, а персийката зае позиция да дере във всеки миг, в който богартът вдигне глава. Човек би си помислил, че двете котки цял живот са правили точно това.
Джулиан скандираше:
— Господин Котак! Господин Котак! Господин Котак! — както прави тълпата на футболен мач, но аз го накарах да млъкне. Господин Котак издаваше онзи звук на скърцаща врата — „захвани се с мен и умри“, — както го беше издал и срещу мен на „Хийтроу“, а богартът се беше свил съвсем и само викаше:
— Маниго от мен! Маниго от мен, господарке! Богарт нивга нее мислил лошо, богарт замо играел… Маниго от мен и тий нивга не ще видиш богарт веч, кълъна се!
Не можех да не го съжаля. За някой, висок шейсетина сантиметра, господин Котак сигурно изглеждаше като черна пантера в лош ден. Макар че сякаш повече го плашеше персийката — той дори не я поглеждаше, но все правеше някакви смешни знаци с пръсти, повече или по-малко насочени към нея. Не зная какво се очакваше да сторят те, ала нищо не ставаше. Персийката само го наблюдаваше и от време на време ближеше лявата си предна лапа. Зачудих се дали призрачният език може да усети вкуса на призрачната козина.
Джулиан ме дърпаше за ръката и шепнеше:
— Джени, не му вярвай, не му вярвай! Той не каза, че няма да ни безпокои, а само че няма да го видим да го прави. Джулиан смята да става адвокат — струва ми се, че досега не съм го споменавала.
— Ясно. — И после се обърнах към богарта: — Добре, сега ти млъкни и слушай. Млъкни бе или ще накарам атакуващата ми котка да ти изгризе муцуната. — По това време господин Котак вече беше позагубил интерес и аз трябваше да направя ход, преди той да хукне нанякъде с последната си любов. Казах с най-гадния си и злобен нюйоркски глас: — Вече никакви глупости. Веднага ще ни кажеш какво трябва да направим, за да не ни вбесяваш повече. Веднага, приятелче, или сладката ти човчица ще стане за вечеря. — Джейк и Марта нямаше да спрат да се хилят цяла седмица.
Но богартът се учуди. Сви се още повече зад ръцете си и забърбори толкова бързо, че първоначално изобщо не го разбирах.
— Оочила! Оочила, това е, да може богарт да вижда отвъд нос. Богарт е стар, той е, очи на богарт незъ каквото били очила им тряба! Озътавете едни на черджето и богарт вече няма да вий безпокои. — Господин Котак изръмжа гърлено точно в този момент и богартът изскимтя (не мога да намеря друга дума): — Нивга вече! Котенцата да ме оотнесат, ако лъжа!